Понякога ми се иска да отвлека един германец, да му приготвя шкембе чорба, да го кача в един български влак - просто така, да се поклатушка от София до Бургас, да го разходя из някоя ромска махала, да му дам сто лева и да го пусна на воля да поживурка за около месец с тях в центъра на някой голям провинциален град ...
Не, понякога ми се иска да отвлека един французин, да го разходя из Родопите, да го почерпя с мелнишко червено вино, да му покажа манастирите, музиката, киселото мляко и Христо Стоичков, разбира се.
Понякога ми се иска да се оплача на всички европейци, че живея в най-мръсната, крадлива, бедна и прокълната африканска страна на европейската карта.
А след миг ми се ще да им креса в ушите, че няма по-силен и величав дух от българския, че няма по-истинска и жива природа от нашата, че нашият народ е един от първите, заселил се на континента, на който сега май няма много място за нас ...
Българинът вярва в много неща. Вярва в тото-то, вярва в лъжата, вярва, че когато едно нещо се краде, това не е кражба, а просто смяна на собственика, вярва в чудеса, вярва на Партията, вярва в последния шанс, вярва в упойващата сила на алкохола. Вярва на всички останали, но не и на себе си. Че кой съм аз? Европеец, ориенталец или просто същество, за което няма място под слънцето и затова винаги стои на сянка? Ние, българите, сме грозното патенце на блатото - защото все киснем в калта, черната овца на стадото, защото сме си мръснички. ”Човек е онова нещо, което сутрин става и си обръсва кървясалата мутра не защото така е по-полезен, а просто защото днес иска да има поне едно хубаво нещо в живота си - да не е брадясал. ” ( Мартин Карбовски ) Българите (или поне онези от нас, прославящи ни из Европа-та ) не искат хубави неща - те искат просто да те оберат, защото си облечен твърде добре.
И всичко казано дотук, предполагам, звучи достоверно. Защо ли? Защото е истина. Обаче тази истина може да бъде истината на всеки един народ, пречупена през призмата на собствения му характер. Просто нашия характер е такъв - диванета сме си малко... затова и нашата истина не пасва много на онези, европейските.
В момента ми се иска да спра да пиша, защото се натъжавам. Тъжно ми е. Пък и нали сме най-нещастната нация на света?! На всички ни е тъжно, защото си мислим, че все не ни достига нещо, за да сме поне равни с останалите. Проклятието „Бай Ганьо” ни преследва и днес - от Женева до Милано, от културата до облеклото. И зад това проклятие се крием години наред като засрамено дете в полите на майка си и позволяваме на връстниците да ни се подиграват заради изцапаните дрешки, крием се и така потулваме всичко, което може да измие лицето ни пред голямото европейско възпитано семейство. Липсва ни самоувереност - това е то. Единствената причина да не се чувстваме „съвсем” като у дома си на стария континент. Българинът не си вярва. Вярва на това, което мислят европейците за него. Той не знае кой е, а се самоопределя като в огледало в подигравателния поглед на цивилизацията. И ако в това огледало ризата му е мръсна, той вместо да я изпере, навежда засрамено глава и си трае. Свикнали сме да се виждаме през очите на другите и така опознаваме все по- добре недостатъците и забравяме за предимствата си. Хм... опомнете се, това е само добре скроен номер - проверяват колко изцапани могат да станат дрехите ни, докато ни лишат и от последната капка самочувствие, колко „компактна” може да стане гордостта ни, когато забравим за ценните си качества.
Европейци сме, съвсем като другите. И сме по-красиви и сме по-добри. Опомнете се ...:)
2005 година
Няма коментари:
Публикуване на коментар