Алоoo, чуваш ли ме?!? Прекъсна! Тези телефони винаги прекъсват! Заради дъжда, заради проблеми в захранването, заради всичко, което може да съществува като причина един телефон да прекъсне! А може би затова са направени! За да прекъсват точно когато искаш да кажеш нещо.
Всички се раждаме в телефонни кабини. Дори отпреди това. Всички сме правени в телефонни кабини. Защото навън вали, студено е и на никой нормален човек не му се прави секс на улицата. Затова къде, къде и хоп - в най-близката телефонна кабина.
Така ме създадоха. Родих се. И още в родилния дом, преди да поема и стотното си вдишване, майка ми се наведе над мен и прошепна в ухото ми: ” Животът е едно непрекъснато очакване. Очакване да звънне телефонът.”
А, ето, звъни!
- Алооо, Господи, здравей! Преди малко прекъсна, заради дъжда или може би заради проблеми в захранването. Да, пристигнах. Какво? Е, как къде - на БЕЛИЯ СВЯТ. Нали ти ме прати тук! Аз си стоя в една телефонна кабина и тъкмо чаках някой да ми звънне, и то взе, че ми се обади точно ти ...и ...Алооо... ало! Пак прекъсна!
Запомнете едно нещо от мен: ако се случи да ви звънне Господ Бог, говорете бързо и си искайте колкото се може повече неща, защото,... защото телефонът може да прекъсне всеки момент. И никога повече да не ви телефонират от горе.
Всъщност защо се оплаквам! Единственото, което правим, когато сме безпомощни, е да се оплакваме. И в случай, че в по-голямата част от живота си се чувстваме безпомощни, ние се оплакваме всеки ден от всичко, до което се докоснем. Цял живот.
------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Обаче как вали!...Сякаш някой там горе е взел един пакет ориз и бавно го изсипва по земята през съвсем малък процеп. Понякога ми се струва, че и нас така ни ръсят – като ориз, като безброй дъждовни капки, които нямат друга цел, освен да се пльоснат на земята. Казах цел, та ми дойде наум – знаете ли каква е моята цел, смисълът на живота, така да се каже. И аз не знам още, обаче си мисля, че каквато и цел да имам, всичко зависи от това, кога ще ми звъннат от горе! Това е положението! Затова всички ние си седим в телефонните кабини, за да не изпуснем да вдигнем слушалката в съдбовния момент.
А, телефонът пак звъни! Е, сега вече ще говоря бързо!
-Ало, Господи, искам да ми дадеш някакви инструкции какво да правя, за да постигна целта си, която още не знам каква е, и впоследствие да се сдобия с богат съпруг, къща на три етажа, два-три милиона в брой, любов и идилия в семейството, скъпа кола, здраве и ...моля?! Кого търсите? Ама... не е ли Господ на телефона? Няма никаква Белла тук! Имате грешка. А, не, не чакайте! Случайно да можете да ми осигурите това, което изброих преди малко? Не?... Жалко, чао тогава.
Стават грешки. Внезапно. Изтърваваме момента, припознаваме се в приятелите си, тръгваме в различна посока с хората, на които се доверяваме, и после плачем, защото съжаляваме и се чувстваме адски разочаровани от себе си. Искам да ви споделя нещо за разочарованието.
Веднъж, когато бях малко момиче, се качих на черешата, която растеше в нашия двор. Беше седемнайсетгодишна, стърчаща и с едра корона. Даваше най–сочните плодове на света. Ярко червени, блестящи на светлината и толкова сладки, че само като ги погледнеш, устата ти се пълни със слюнка. Изпълнена с желание да си набера от върха от вкусните плодове, аз се покатерих на дървото. Когато стигнах най-високия клон, протегнах ръка, бързо започнах да бера една по една узрелите череши и да ги слагам в блузата си. Когато слязох, когато с желание започнах да ям от плодовете, установих, че те са червиви, презрели, някои бяха изгнили. Започнах да плюя на всички страни, после се избърсах и заплаках. Защо ли? Защото се разочаровах. Светът не беше оправдал очакванията ми и ми даде изгнили череши. С две думи - мразя разочарованието. И сега се разочаровах ... Светът не оправда очакванията ми и когато вдигнах телефона, беше грешка. А не Господ.
Господи, няма ли да ми звъннеш най-после! Защо ни приковаваш към собствените ни надежди и после ни захвърляш в някоя телефонна кабина, за да чакаме късмета си. А дали не ни е просто такава породата? Седим си цял живот в телефонната кабина, за да може, когато ни телефонираш, да те обвиним за неуспехите и пропиляния си жовот.
Ама и ти имаш вина. Ти ме върза да те чакам.
(телефонът звъни)Е, най-после!
-Алооо?
- Здравей.
- Господи, ти ли си?
- Да... аз съм. Добре дошла на БЕЛИЯ СВЯТ .
- А, добре заварил.
- Какво очакваш от живота си?
- Хубав въпрос. Принципно, досега чаках да ми звъннеш.
- А какво очакваш да ти дам ?
-Всичко.
-Всичко?! Хм, вие, хората, до един страдате от тази първосигнална алчност. Защото „всичко” предполага и добро, и лошо. Когато искате нещо от мен, не се замисляте какво си пожелавате, а просто използвате възможността да получите колкото се може повече.
Ще ти дам всичко. Ще те прибера на четиридесет и седем години. Дотогава трябва да нахраниш едно куче, да се лишиш от една любов в името на друга любов и да си купиш часовник.
-Ехеее, четиридесет и седем години за това! Че то е работа за пет минути.
-Пожелавам ти успех. Ще се чуем чак след четиридесет и седем ...може би.
...Пффф... пак прекъсна. Да нахраня едно куче, да се лиша от една любов в името на друга и да си купя часовник. Господ съвсем се е смахнал. Нима тия глупости са достатъчни да осмислят един човешки живот ?!?
---------------------------------------------------------------------------------------------------------
И така започнах да осъществявам целите, които имах, да задоволявам стандартните битови пориви: страхотна работа, мечтаното семейство, разкошна кола и главозамайващо щастие. Всеки би казал, че светът е пълен с въшливи помияри и че навсякъде има кучета. Е, да, ама не. Повярвайте ми никъде не можах да намеря куче, гладно куче! Или през всичкото това време на разкош не съм ги забелязвала. Кучетата. Има ги, нали? Всички сме ги виждали по улиците в крайните квартали.
Един ден просто фалирах - безвъзвратно и окончателно. Уволниха ме, защото... и аз не знам защо. Може би, за да назначат някой свой човек на моя пост. Отчаянието ме свлече бавно и болезнено по скалистите склонове на върха, който обитавах досега. Сгърчих се и се затворих в телефонната си кабина с надеждата Господ да ми звънне, да ми помогне. Но телефонът мълчеше. Дъждът валеше и навън, и в мен самата, извираше от очите ми и страхът, че може да не ми достигне сила да продължа, ме караше да плача с глас. А телефонното безмълвие превръщаше тишината във вакуум, който пищеше в ушите ми. Когато се стигне до това проклето обезверяване, винаги ми се е искало да умра, простичко и бързо, без свидетели. Изведнъж видях по улицата да тича едно малко куче. Зарадвах се безумно и отворих вратата на телефонната кабина, за да влезе на топло. Но нямаше с какво да го нахраня. Усетих, че губя първия рунд срещу себе си. Самозабравих се. А през всичките тези години са умрели от глад може би около шест милиона кучета по света.
Загубата ме мотивира да се изправя и да продължа, но не беше лесно. Един ден собствените ми деца ми поставиха условие, най-драматичния избор, пред който бях изправена. Нищо необичайно, но страшно и смазващо. “ Или вторият ни баща или ние...”- казаха те една сутрин и отидоха на училище. Аз само се усмихнах и си спомних думите на Господ “една любов в името на друга”.
Не, няма да изгубя тази битка. Понякога ни се налага да взимаме решения, които въпреки че изглеждат правилни, ни нараняват. На другата сутрин, събота, доколкото си спомням, любимият ми мъж си тръгна завинаги.
Така ми се плачеше... Господ ли си играеше с мен, или ме бе изоставил, защото не съм си платила сметката за телефона. Усещах, че целият свят като завистлив приятел се радва на моето оскърбление. Бях на четирдесет и три, когато започнах да мисля за последната цел в живота си. Знаете ли, така нареченото удоволствие да живееш, се състои в загадката, че нямаш представа кога ще гушнеш букета. А на мен защо ми каза онзи на небето, че щял да ме прибере на четиридесет и седем?!? Вероятно не му станах симпатична и иска да се чувствам ограничена, знаейки, че не разполагам и с миг повече от това, което той ми е отредил.
Купих си часовник, най-обикновен часовник, който ме научи да не закъснявам, да ценя всяка минута от оставащия ми път. Имате ли представа какво е да носиш “хронометър” на ръката си, отмерващ хвъркатите мигове в собствения ти живот. Мисля, че затова трябва да служат всички часовници, за да ценим времето, което минава през нас.
-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Притеснявам се. Утре ще навърша четиридесет и осем. Господ изрично ме предупреди ”Ще те прибера на четирдесет и седем. Ако не умра днес какво ще се случи?
Стоя в телефонната кабина и чакам телефонът да проговори... Все пак Господ трябва да ми се обади и да умра, нали така?
Започвам да се изнервям, остават пет минути, докато навърша четиридесет и осем. Къде се бави? Тенекия ли ми върза да седя в собствената си телефонна кабина и да чакам да ме прибере. Страхът ми от смъртта, нормален за всички нас, хората, за миг се превърна в страх от несмъртта, от евентуалната възможност да пресроча времето си.
-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Сега съм на осемдесет и три и имам четирима правнуци.
-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Понякога Господ забравя за нас, може би, защото ние забравяме за него.Чудим се защо не изпълнява обещанията, които дава, а не се запитваме дали ние изпълняваме своите.
Може би Господ наистина ме е забравил.
Но съм сигурна, че някой ден телефонът ще звънне и аз ще вдигна слушалката запоследно. А дотогава ще слушам как тиктака часовникът ми, ще се радвам на децата си и ще търся някое гладно куче ...
Всички се раждаме в телефонни кабини. Дори отпреди това. Всички сме правени в телефонни кабини. Защото навън вали, студено е и на никой нормален човек не му се прави секс на улицата. Затова къде, къде и хоп - в най-близката телефонна кабина.
Така ме създадоха. Родих се. И още в родилния дом, преди да поема и стотното си вдишване, майка ми се наведе над мен и прошепна в ухото ми: ” Животът е едно непрекъснато очакване. Очакване да звънне телефонът.”
А, ето, звъни!
- Алооо, Господи, здравей! Преди малко прекъсна, заради дъжда или може би заради проблеми в захранването. Да, пристигнах. Какво? Е, как къде - на БЕЛИЯ СВЯТ. Нали ти ме прати тук! Аз си стоя в една телефонна кабина и тъкмо чаках някой да ми звънне, и то взе, че ми се обади точно ти ...и ...Алооо... ало! Пак прекъсна!
Запомнете едно нещо от мен: ако се случи да ви звънне Господ Бог, говорете бързо и си искайте колкото се може повече неща, защото,... защото телефонът може да прекъсне всеки момент. И никога повече да не ви телефонират от горе.
Всъщност защо се оплаквам! Единственото, което правим, когато сме безпомощни, е да се оплакваме. И в случай, че в по-голямата част от живота си се чувстваме безпомощни, ние се оплакваме всеки ден от всичко, до което се докоснем. Цял живот.
------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Обаче как вали!...Сякаш някой там горе е взел един пакет ориз и бавно го изсипва по земята през съвсем малък процеп. Понякога ми се струва, че и нас така ни ръсят – като ориз, като безброй дъждовни капки, които нямат друга цел, освен да се пльоснат на земята. Казах цел, та ми дойде наум – знаете ли каква е моята цел, смисълът на живота, така да се каже. И аз не знам още, обаче си мисля, че каквато и цел да имам, всичко зависи от това, кога ще ми звъннат от горе! Това е положението! Затова всички ние си седим в телефонните кабини, за да не изпуснем да вдигнем слушалката в съдбовния момент.
А, телефонът пак звъни! Е, сега вече ще говоря бързо!
-Ало, Господи, искам да ми дадеш някакви инструкции какво да правя, за да постигна целта си, която още не знам каква е, и впоследствие да се сдобия с богат съпруг, къща на три етажа, два-три милиона в брой, любов и идилия в семейството, скъпа кола, здраве и ...моля?! Кого търсите? Ама... не е ли Господ на телефона? Няма никаква Белла тук! Имате грешка. А, не, не чакайте! Случайно да можете да ми осигурите това, което изброих преди малко? Не?... Жалко, чао тогава.
Стават грешки. Внезапно. Изтърваваме момента, припознаваме се в приятелите си, тръгваме в различна посока с хората, на които се доверяваме, и после плачем, защото съжаляваме и се чувстваме адски разочаровани от себе си. Искам да ви споделя нещо за разочарованието.
Веднъж, когато бях малко момиче, се качих на черешата, която растеше в нашия двор. Беше седемнайсетгодишна, стърчаща и с едра корона. Даваше най–сочните плодове на света. Ярко червени, блестящи на светлината и толкова сладки, че само като ги погледнеш, устата ти се пълни със слюнка. Изпълнена с желание да си набера от върха от вкусните плодове, аз се покатерих на дървото. Когато стигнах най-високия клон, протегнах ръка, бързо започнах да бера една по една узрелите череши и да ги слагам в блузата си. Когато слязох, когато с желание започнах да ям от плодовете, установих, че те са червиви, презрели, някои бяха изгнили. Започнах да плюя на всички страни, после се избърсах и заплаках. Защо ли? Защото се разочаровах. Светът не беше оправдал очакванията ми и ми даде изгнили череши. С две думи - мразя разочарованието. И сега се разочаровах ... Светът не оправда очакванията ми и когато вдигнах телефона, беше грешка. А не Господ.
Господи, няма ли да ми звъннеш най-после! Защо ни приковаваш към собствените ни надежди и после ни захвърляш в някоя телефонна кабина, за да чакаме късмета си. А дали не ни е просто такава породата? Седим си цял живот в телефонната кабина, за да може, когато ни телефонираш, да те обвиним за неуспехите и пропиляния си жовот.
Ама и ти имаш вина. Ти ме върза да те чакам.
(телефонът звъни)Е, най-после!
-Алооо?
- Здравей.
- Господи, ти ли си?
- Да... аз съм. Добре дошла на БЕЛИЯ СВЯТ .
- А, добре заварил.
- Какво очакваш от живота си?
- Хубав въпрос. Принципно, досега чаках да ми звъннеш.
- А какво очакваш да ти дам ?
-Всичко.
-Всичко?! Хм, вие, хората, до един страдате от тази първосигнална алчност. Защото „всичко” предполага и добро, и лошо. Когато искате нещо от мен, не се замисляте какво си пожелавате, а просто използвате възможността да получите колкото се може повече.
Ще ти дам всичко. Ще те прибера на четиридесет и седем години. Дотогава трябва да нахраниш едно куче, да се лишиш от една любов в името на друга любов и да си купиш часовник.
-Ехеее, четиридесет и седем години за това! Че то е работа за пет минути.
-Пожелавам ти успех. Ще се чуем чак след четиридесет и седем ...може би.
...Пффф... пак прекъсна. Да нахраня едно куче, да се лиша от една любов в името на друга и да си купя часовник. Господ съвсем се е смахнал. Нима тия глупости са достатъчни да осмислят един човешки живот ?!?
---------------------------------------------------------------------------------------------------------
И така започнах да осъществявам целите, които имах, да задоволявам стандартните битови пориви: страхотна работа, мечтаното семейство, разкошна кола и главозамайващо щастие. Всеки би казал, че светът е пълен с въшливи помияри и че навсякъде има кучета. Е, да, ама не. Повярвайте ми никъде не можах да намеря куче, гладно куче! Или през всичкото това време на разкош не съм ги забелязвала. Кучетата. Има ги, нали? Всички сме ги виждали по улиците в крайните квартали.
Един ден просто фалирах - безвъзвратно и окончателно. Уволниха ме, защото... и аз не знам защо. Може би, за да назначат някой свой човек на моя пост. Отчаянието ме свлече бавно и болезнено по скалистите склонове на върха, който обитавах досега. Сгърчих се и се затворих в телефонната си кабина с надеждата Господ да ми звънне, да ми помогне. Но телефонът мълчеше. Дъждът валеше и навън, и в мен самата, извираше от очите ми и страхът, че може да не ми достигне сила да продължа, ме караше да плача с глас. А телефонното безмълвие превръщаше тишината във вакуум, който пищеше в ушите ми. Когато се стигне до това проклето обезверяване, винаги ми се е искало да умра, простичко и бързо, без свидетели. Изведнъж видях по улицата да тича едно малко куче. Зарадвах се безумно и отворих вратата на телефонната кабина, за да влезе на топло. Но нямаше с какво да го нахраня. Усетих, че губя първия рунд срещу себе си. Самозабравих се. А през всичките тези години са умрели от глад може би около шест милиона кучета по света.
Загубата ме мотивира да се изправя и да продължа, но не беше лесно. Един ден собствените ми деца ми поставиха условие, най-драматичния избор, пред който бях изправена. Нищо необичайно, но страшно и смазващо. “ Или вторият ни баща или ние...”- казаха те една сутрин и отидоха на училище. Аз само се усмихнах и си спомних думите на Господ “една любов в името на друга”.
Не, няма да изгубя тази битка. Понякога ни се налага да взимаме решения, които въпреки че изглеждат правилни, ни нараняват. На другата сутрин, събота, доколкото си спомням, любимият ми мъж си тръгна завинаги.
Така ми се плачеше... Господ ли си играеше с мен, или ме бе изоставил, защото не съм си платила сметката за телефона. Усещах, че целият свят като завистлив приятел се радва на моето оскърбление. Бях на четирдесет и три, когато започнах да мисля за последната цел в живота си. Знаете ли, така нареченото удоволствие да живееш, се състои в загадката, че нямаш представа кога ще гушнеш букета. А на мен защо ми каза онзи на небето, че щял да ме прибере на четиридесет и седем?!? Вероятно не му станах симпатична и иска да се чувствам ограничена, знаейки, че не разполагам и с миг повече от това, което той ми е отредил.
Купих си часовник, най-обикновен часовник, който ме научи да не закъснявам, да ценя всяка минута от оставащия ми път. Имате ли представа какво е да носиш “хронометър” на ръката си, отмерващ хвъркатите мигове в собствения ти живот. Мисля, че затова трябва да служат всички часовници, за да ценим времето, което минава през нас.
-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Притеснявам се. Утре ще навърша четиридесет и осем. Господ изрично ме предупреди ”Ще те прибера на четирдесет и седем. Ако не умра днес какво ще се случи?
Стоя в телефонната кабина и чакам телефонът да проговори... Все пак Господ трябва да ми се обади и да умра, нали така?
Започвам да се изнервям, остават пет минути, докато навърша четиридесет и осем. Къде се бави? Тенекия ли ми върза да седя в собствената си телефонна кабина и да чакам да ме прибере. Страхът ми от смъртта, нормален за всички нас, хората, за миг се превърна в страх от несмъртта, от евентуалната възможност да пресроча времето си.
-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Сега съм на осемдесет и три и имам четирима правнуци.
-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Понякога Господ забравя за нас, може би, защото ние забравяме за него.Чудим се защо не изпълнява обещанията, които дава, а не се запитваме дали ние изпълняваме своите.
Може би Господ наистина ме е забравил.
Но съм сигурна, че някой ден телефонът ще звънне и аз ще вдигна слушалката запоследно. А дотогава ще слушам как тиктака часовникът ми, ще се радвам на децата си и ще търся някое гладно куче ...
Няма коментари:
Публикуване на коментар