Рохката земя бе разделена на две неравни половини от двуметровата пропаст и се оглеждаше в небето като в огледало. Сякаш прободено с нож, небето се бе навело над земята, така че всички усещаха тежкото му дишане.
От едната страна на небесната рана грееше слънце- то пулсираше и всеки път изтласкваше голямо количество топлина към земята. Не беше от онези слънца, които, като ги погледнеш, и те заслепяват, но не беше и от другите, които греят безжизнено и бледо. То бе моето слънце, достъпно и принадлежащо на погледа ми.
От другата страна на небето валеше дъжд- силен и зловещ, плющеше по земята, сякаш някой тичаше бос по окаляните листа и молеше за помощ.
Погледнах надолу и видях, че под дъждовното небе, от едната страна на двуметровата пропаст, се бяха събрали хора, облечени в черно, свели мълчаливо погледи към обувките си. Някой от тях плачеха така, че не можех да разбера дали лицата им бяха мокри от дъжда, или наистина бяха облени в сълзи. И в двата случая изглеждаха натъжени.
Имаше погребение. От другата страна на гроба, точно под топлите лъчи на слънцето също стояха хора, но те бяха облечени в жълто. За тях бях сигурна, че плачат, защото дори огненото кълбо не можеше да изсуши тъгата от лицата им.
Изведнъж погледът ми се спря върху причината за това събитие. А именно – върху ковчега.
Най-неочаквано осъзнах, че вътре лежа Аз!!! Боже мой, присъствах на собственото си погребение! Не, не е възможно. Не може да съм умряла просто така... Помня всичко от изминалия ден - беше скучен, но все пак ден. Ден от моя живот!
Понякога, не.. почти винаги хората умират внезапно, защото им се струва, че времето не им е било достатъчно да свършат това и онова, защото до последния си дъх искат да усещат, че са живи и се борят за това си право. А после? После внезапно се озовават на погребението си.
И тук, на моето погребение, бяха всички. От едната страна на трапа, под дъжда стояха онези, на които съм досаждала, които са ми завиждали, а може би дори са ме мразели, но сега съжаляват, че не са имали смелост да ми го кажат лично. И затова скърбят. Дъждът измиваше лицемерието от лицата им, но сълзите, “задължителни” за погребение, ги правеха недостойни. Имаше хора, които не познавах или бях виждала едва веднъж в живота си, но които плачеха толкова истински, че сякаш успяваха да ме убедят в скръбта си. Защо са тук, по дяволите? За да ме изпратят ...по дяволите! И може би, за да са сигурни, че никога вече няма да ме видят, да усетят присъствието ми.
От другата страна на гроба, под жаркото слънце бяхте всички, вие-хората, които ме обичаха, вярваха в мен и ми помагаха ежедневно да преодолявам болката, доверяваха ми се. И сега скърбят за мен. Плачат с очите и сърцата си. Но защо са облечени в жълто? Защото слънцето - моята душа - грееше над скованите им от мъка тела и ги топлеше, а те изразяваха обичта си, като отвръщаха със същата енергия на слънцето...
Бяха облечени в жълти дрехи, защото знаеха, че искам да съхранят от мен моята веселост и да бъдат щастливи въпреки всичко. Болката се опитва да ни срине всеки ден, затова трябва да изглеждаме щастливи, да се чувстваме удовлетворени, за да я отблъскваме от себе си.
Мислите ми се изгубиха за няколко минути, след което отново отправих поглед към ковчега: изглеждах добре. Бях облечена в яркочервено кадифе, улових дори лека усмивка в безжизненото си лице. Около мен имаше разцъфнали рози, които задържаха с аромата си крехкото ми тяло. Ръцете ми бяха спокойно вплетени една в друга като за молитва и в дланите ми бе поставена една вяла роза.
Времето тече във всеки от нас, един ден спира и ни отминава. Затова трябва да го използваме и да го стискаме здраво в ръцете си, защото животът не е нищо друго освен времето, в което живеем. Понякога губим смисъла, заключваме се в ковчег, откъсваме се от целия пулсиращ наоколо свят и чакаме да дойде Смъртта и да продължим да лежим в ковчег.
В този момент всеки от нас се сърди някому, иска да отмъсти на другиго и забравя да каже на най-близкия си човек, че държи на него, а времето минава през нас и после просто ни захвърля в някоя двуметрова пропаст. Съжаляваме - аз, че приживе не успях да свърша това и онова, че не простих, че не целунах, че не избягах. Вие, хората под дъжда, че не се разделихте с лицемерието си за един последен разговор с мен, защото все отлагахте. Вие, хората под слънцето, че не ми казахте още толкова много за обичта.
Всички на моето погребение съжаляват, че животът си е отишъл. А аз така и не усетих кога...
Амин
От едната страна на небесната рана грееше слънце- то пулсираше и всеки път изтласкваше голямо количество топлина към земята. Не беше от онези слънца, които, като ги погледнеш, и те заслепяват, но не беше и от другите, които греят безжизнено и бледо. То бе моето слънце, достъпно и принадлежащо на погледа ми.
От другата страна на небето валеше дъжд- силен и зловещ, плющеше по земята, сякаш някой тичаше бос по окаляните листа и молеше за помощ.
Погледнах надолу и видях, че под дъждовното небе, от едната страна на двуметровата пропаст, се бяха събрали хора, облечени в черно, свели мълчаливо погледи към обувките си. Някой от тях плачеха така, че не можех да разбера дали лицата им бяха мокри от дъжда, или наистина бяха облени в сълзи. И в двата случая изглеждаха натъжени.
Имаше погребение. От другата страна на гроба, точно под топлите лъчи на слънцето също стояха хора, но те бяха облечени в жълто. За тях бях сигурна, че плачат, защото дори огненото кълбо не можеше да изсуши тъгата от лицата им.
Изведнъж погледът ми се спря върху причината за това събитие. А именно – върху ковчега.
Най-неочаквано осъзнах, че вътре лежа Аз!!! Боже мой, присъствах на собственото си погребение! Не, не е възможно. Не може да съм умряла просто така... Помня всичко от изминалия ден - беше скучен, но все пак ден. Ден от моя живот!
Понякога, не.. почти винаги хората умират внезапно, защото им се струва, че времето не им е било достатъчно да свършат това и онова, защото до последния си дъх искат да усещат, че са живи и се борят за това си право. А после? После внезапно се озовават на погребението си.
И тук, на моето погребение, бяха всички. От едната страна на трапа, под дъжда стояха онези, на които съм досаждала, които са ми завиждали, а може би дори са ме мразели, но сега съжаляват, че не са имали смелост да ми го кажат лично. И затова скърбят. Дъждът измиваше лицемерието от лицата им, но сълзите, “задължителни” за погребение, ги правеха недостойни. Имаше хора, които не познавах или бях виждала едва веднъж в живота си, но които плачеха толкова истински, че сякаш успяваха да ме убедят в скръбта си. Защо са тук, по дяволите? За да ме изпратят ...по дяволите! И може би, за да са сигурни, че никога вече няма да ме видят, да усетят присъствието ми.
От другата страна на гроба, под жаркото слънце бяхте всички, вие-хората, които ме обичаха, вярваха в мен и ми помагаха ежедневно да преодолявам болката, доверяваха ми се. И сега скърбят за мен. Плачат с очите и сърцата си. Но защо са облечени в жълто? Защото слънцето - моята душа - грееше над скованите им от мъка тела и ги топлеше, а те изразяваха обичта си, като отвръщаха със същата енергия на слънцето...
Бяха облечени в жълти дрехи, защото знаеха, че искам да съхранят от мен моята веселост и да бъдат щастливи въпреки всичко. Болката се опитва да ни срине всеки ден, затова трябва да изглеждаме щастливи, да се чувстваме удовлетворени, за да я отблъскваме от себе си.
Мислите ми се изгубиха за няколко минути, след което отново отправих поглед към ковчега: изглеждах добре. Бях облечена в яркочервено кадифе, улових дори лека усмивка в безжизненото си лице. Около мен имаше разцъфнали рози, които задържаха с аромата си крехкото ми тяло. Ръцете ми бяха спокойно вплетени една в друга като за молитва и в дланите ми бе поставена една вяла роза.
Времето тече във всеки от нас, един ден спира и ни отминава. Затова трябва да го използваме и да го стискаме здраво в ръцете си, защото животът не е нищо друго освен времето, в което живеем. Понякога губим смисъла, заключваме се в ковчег, откъсваме се от целия пулсиращ наоколо свят и чакаме да дойде Смъртта и да продължим да лежим в ковчег.
В този момент всеки от нас се сърди някому, иска да отмъсти на другиго и забравя да каже на най-близкия си човек, че държи на него, а времето минава през нас и после просто ни захвърля в някоя двуметрова пропаст. Съжаляваме - аз, че приживе не успях да свърша това и онова, че не простих, че не целунах, че не избягах. Вие, хората под дъжда, че не се разделихте с лицемерието си за един последен разговор с мен, защото все отлагахте. Вие, хората под слънцето, че не ми казахте още толкова много за обичта.
Всички на моето погребение съжаляват, че животът си е отишъл. А аз така и не усетих кога...
Амин
Няма коментари:
Публикуване на коментар