Животът е това, което се случва, докато кроим планове за бъдещето - Джон Ленън

Днес Джон Ленън щеше да бъде на 65 години и навярно, подобно на Пол Макартни и „Ролинг Стоунс”, щеше да е на сцената със своята китара и да пее за мира, който в момента е по-необходим отвсякога. Едва ли има човек, който не знае името на великия музикант от групата „Бийтълс, трагично застрелян при странни обстоятелства през 1980 ... „Животът е това, което се случва, докато кроим планове за бъдещето” – изпява той в една своя песен, без дори да предполага, че тази фраза е най-подходящото заглавие за всеки житейски сценарий, включително и за неговия ... Много рядко може да се срещне толкова силно, синтезирано описание на битието, в което „напомнящите бележки” с ангажименти за утрешния ден са много повече от искрените поздравителни картични за рожден ден.Всеки от нас малко или много планира, спазва графици, норми, срокове. Сякаш съвременният човек вече се ражда с изграден рефлекс за това. Причината се корени в страха от несигурното „утре”. От една страна, стои тревогата, че всичко, което се случва в живота, не подлежи на собствениата ни воля. Затова планираме – градим голямата заблуда, че можем да контролираме съдбата си. Защото, ако се оставим на инерцията, се чувстваме безпомощни и слаби. От друга страна, страхът е свързан с необходимостта да знаем, че утре ще продължим да съществуваме. Сякаш плановете ни са така важни, че трябва да сме на линия и да ги изпълним. Задължитено е.
Какво ли още е имал да свърши Джон Ленън през онзи фатален последен ден? Дали е размишлявал за бъдещето си и дали смелостта му да мечтае го е отвеждала напред във времето до 65-тия му рожден ден ...
Човек често оставя нещата за утре, без да си дава сметка, че утре слънцето може да не изгрее за него. И най-странното е, че отлага онези стойностни мигове, които, ако го попитат, ще отговори, че са най-важните в живота му.
Не съм съвсем сигурна какво би направил легендарният музикант от «Бийтълс», ако знаеше, че утре няма да го има вече: едно утре, което всички ние твърде
лекомислено очакваме. Вероятно той би прекарал деня със своето семейство, би се обадил на стари приятели, би изпял някои от любимите си песни.
Това са малките неизвършени неща, които много биха смутили всеки, ако знаеше,
че дните му са преброени. Приятните мигове, които все отлагаме за по-нататък, може никога да не се случат. Фрази като „Един ден...” или „В някои от следващите дни...” не трябва да съществуват изобщо, ако човек иска да не пропуска важните, пълноценните моменти в живота си за сметка на планираните „неотложни” задачи.
Затова днес аз прекарвам повече време с моето семейство и приятели и работя по-малко. Сядам на терасата и се наслаждавам на природата, без да обръщам внимание на треволяците в градината. Нищо не пазя и не прибирам за някакъв особен случай, защото всеки ден, в който живеем е един особен повод. Употребявам всекидневно моите кристални чаши. Ако имам желание дори обличам новото си яке до супермаркета. Звучи идеално нали? Сякаш съм постигнала хармония със себе си...Би било прекрасно да е вярно, само че и на мен, като на всички останали, ми е присъщ страхът, от който, колкото и да се опитвам, не мога да избягам.
Целият човешки свят е констуиран така, планиран е от телевизионните програми, през разписанието на градския транспорт, до работното време.В него ежедневно се движим по своя тесен коловоз, надбягваме се с времето, състезаваме се помежду си, бързаме. Именно цялата тази динамика представлява илюзията, че държим живота под контрол. И в момент на опиянение, че сме планирали и предвидили бъдещето прецизно, в миг на сигурност и самоувереност, планираното рухва. Ей, така, напук. За да докаже на хората тяхната безпомощност, да ги върне към действителността.
Посочих за пример телевизионните програми. Може би те са най-красноречивият символ на нелепата схематичност в съвременния свят. Филмите, предаванията в тях са подредени за седмици и месеци напред. Изведнъж обаче земята започва да се тресе, избухва бомба, става катастрофа. И цялата програма отива в небитието заради това, което се случва в действителност. Било хубаво или лошо, то действа на съвременния хомо сапиенс като звън от будилник, изважда го от „матрицата”, в която той волно или неволно е попаднал, за да му напомни за реалните измерения на преходния и несъвършен свят.
А най-парадоксалното е, че има хора, чиято ежедневна матрица са събитията, случващото се в сегашно време. Те са длъжни да присъстват, да стават свидетели и да отразяват живия живот, докато останалата част от света продължава да крои планове...
Именно репортерите от телевизията, радиото пресата виждат най-ясно измеренията на настоящето, те работят в „големия взрив” на днешния ден, който понякога е толкова страшен и разтърсващ, че едва ли им минава мисълта да планират утрешния...Събитията в горещите точки на свта, природни бедствия, атентати – това е начумереното лице на реалността, с което те се сблъскват неизменно...Дали ще го погледнат в очите или ще избягат е въпрос на професионализъм. Единственият фотограф, успял да „изщрака” последните няколко пози в апарата си непосредсвено след избухването на атомната бомба над Хирошима през 1945 е предпочел първото...
Никой не може да е сигурен, че утре ще съществува, ничии планове не са застраховани от провал, но ако все пак се чувствате по-спокойни, налепете хладилника си с напомнящи бележки за „неотложните ангажименти”. Кой знае, може да имате късмет и да ги осъществите.
Надявам се, че бог отдавна е простил всичките ти грехове, Джон.Ти заслужаваш това.