Жителите на едно село се разбрали да нарекат кучетата си с имената на родните държавници. Речено-сторено. Във въпросното населено място имало сто къщи и всеки домашен любимец получил тузарско име. Оттогава нататък селяните не видели бял ден. Събрали се, не събрали в кръчмата да побистрят политиката, и току-виж, щом чуят имената си, дотърчават всички селски псета. Започват да се надлайват и да се бият помежду си. Оставете другото, но излапвали всичкото мезе от масите. С една дума - срамота. Тогава хората прозряли, че на всяка земна твар трябва да се дава такова име, което да я прави по-добра, а не по-лоша.
В една от вечерите след централната емисия новини и преди централната среща с приятели си припомних негласно тази стара история, която ме накара да си остана вкъщи и да продължа в същата посока – наум, да пообиколя из европейските бирарии, пъпове и кръчми – шумни и препълнени заведения, малки и уютни кафенета...
Според неписаните закони на съвременния американец, австралиец, европеец дойде ли време за халба бира, се забравя за работата, ежедневните грижи, политиката. Ще ме попитате откъде знам? Не мога да бъда сигурна, но това, което ме кара да мисля така, е фактът, че в кюшето на стария континент има една шепа хора, които успешно се справят с политическите анализи, прогнози и черни магии в световен мащаб. Уважаеми дами и господа, добре дошли на Балканите - Долната камара на всемирната политическа система.
Днес, в 21-ви век, сядането на маса с приятели по тези географски ширини твърде много се различава от същия „ритуал” навсякъде другаде по нашата уютна планета. Но по-забележителното е, че почти не се различава от наздравиците през последните няколко столетия по тези територии. И ако у другите народи в различна степен е застъпена темата за проблемите на държавата като традиционна гарнитура към петъчния аперитив, у нас, балканците, сякаш не отстъпва до последния...аперитив... Сядайки в кръчмата, българинът, сърбинът, македонецът, румънецът обича да говори за своите недотам любими държавници, да роптае срещу управлението, да съди решенията на министрите, да негодува срешу несправедливостта на държавния апарат, да плаче, да се жалва и да псува; И пак там, край масата, той е способен да прави избори, да сваля правителства, да извършва преврати, да протестира, да коли и да беси; допада му да прогнозира с песимистичен привкус политическите събития и действията на властта, обича да не се съгласява и да има алтернативно, „правилно” решение по всички въпроси. И най – странното е, че му харесва. Субективната гледна точка на съвременник може би ме кара да се чувствам малко отегчена от мъдрите заключения за нерозово бъдеще, които се раждат призори след ожесточените спорове по злободневни въпроси. Но страшното е, че когато обръщам поглед към миналото, там все се натъквам на подобни разпалени „кръчмарски” конфликти, които завършват все с тъжната примиренческа констатация: „всичките са маскари”.
Струва ми се, че страдаме от някакъв твърде рядък, а може би единсвен по рода си „балкански синдром”, който чрез катализатора на тежките наздравици отключва в нас странна емоционална смесица от гняв, разочарование, надежда и гръмки лозунги. Дали това заключение не ви напомня за кръчмата на Странджата – уютната задимена избичка, в която няколко страдащи от познатия синдром души извършваха революции, освобождаваха, пиеха и пееха... И ако все пак времето на тази отминала епоха е оправдавало в известен смисъл политикансването на маса, вдъхновено от изпитата каничка червено вино, то странно е защо днес колкото и да се въздържаме, съберем ли се с приятели, не можем да избегнем макар и някой краткотраен спор по адрес на управляващите държавници. Наследсвена национална черта ли е това или историческа инерция от годините на робство? Всъщност в този некратък период от нашето минало кафенетата, кръчмите действително са се превръщали в малки парламенти, единсвената обществена трибуна, от която всеки може свободно да изрази становището си за политическия ход на събитията; кроели са се планове, четяли са се вестници, от които поробеният, но „граждански ангажиран” човек, се е информирал за случващото се по върховете на държавния свят, от които още е черпил основа за разгорещените конфликти край шумната маса. И май неписано правило в онези смутни времена е било, че щом вече си пристъпил прага на този, изпълнен със страсти, въодушевление и протести, градски „парламент”, значи си длъжен да имаш и мнение по най-злободневните общесвени проблеми, което да влееш в общия поток на надприказване...
Тъжният извод от подобна, традиционна за балканския манталитет, ситуалция е, че тези географски ширини са пренаселени с патриоти и общесвено ангажирани личности, които се превръщат в такива само когато вдигат тежки наздравици. Когато обаче трябва да се даде воля на дейсвието – било за извършване на революция, сваляне на правителство, защита на права, борба за търсене на някаква социална справедливост, протестите се превръщат в мълчание, а остро отстояваните позиции – в примирение и покорство. А това заключение отвежда до страшната истина, че зад категоричността на политическата ни заитересованост в кръчмата, се крие социален страх и гражданска неангажираност. Днес проблемът като че ли не изглежда толкова фрапиращ, защото може би сме свикнали със собсвения си кръчмарски патриотизъм и на никого не прави кой знае какво впечатление. А политикансването се е превърнало във вид спортна игра – задължително присъстваща във всяка вечерна „олимпиада”. В този смисъл шепата хора в крайчеца на стария континент се състои от истински олимпийци, шампиони по злободневни коментари и критикуване на политическата система. Нали ви казах, почти съм сигурна, че останалите нации не хабят толкова много време за разгорещени спорове по въпроса освен ако не трябва да пообсъдят предстоящи избори, война или друга важна държавна перспектива. Защото в ъгъла на географската карта са се събрали световните специалисти в тази област, които имат достатъчно време за губене...
Уважаеми дами и господа, добре дошли на Балканите - Долната камара на всемирната политическа система. И наздаве!
В една от вечерите след централната емисия новини и преди централната среща с приятели си припомних негласно тази стара история, която ме накара да си остана вкъщи и да продължа в същата посока – наум, да пообиколя из европейските бирарии, пъпове и кръчми – шумни и препълнени заведения, малки и уютни кафенета...
Според неписаните закони на съвременния американец, австралиец, европеец дойде ли време за халба бира, се забравя за работата, ежедневните грижи, политиката. Ще ме попитате откъде знам? Не мога да бъда сигурна, но това, което ме кара да мисля така, е фактът, че в кюшето на стария континент има една шепа хора, които успешно се справят с политическите анализи, прогнози и черни магии в световен мащаб. Уважаеми дами и господа, добре дошли на Балканите - Долната камара на всемирната политическа система.
Днес, в 21-ви век, сядането на маса с приятели по тези географски ширини твърде много се различава от същия „ритуал” навсякъде другаде по нашата уютна планета. Но по-забележителното е, че почти не се различава от наздравиците през последните няколко столетия по тези територии. И ако у другите народи в различна степен е застъпена темата за проблемите на държавата като традиционна гарнитура към петъчния аперитив, у нас, балканците, сякаш не отстъпва до последния...аперитив... Сядайки в кръчмата, българинът, сърбинът, македонецът, румънецът обича да говори за своите недотам любими държавници, да роптае срещу управлението, да съди решенията на министрите, да негодува срешу несправедливостта на държавния апарат, да плаче, да се жалва и да псува; И пак там, край масата, той е способен да прави избори, да сваля правителства, да извършва преврати, да протестира, да коли и да беси; допада му да прогнозира с песимистичен привкус политическите събития и действията на властта, обича да не се съгласява и да има алтернативно, „правилно” решение по всички въпроси. И най – странното е, че му харесва. Субективната гледна точка на съвременник може би ме кара да се чувствам малко отегчена от мъдрите заключения за нерозово бъдеще, които се раждат призори след ожесточените спорове по злободневни въпроси. Но страшното е, че когато обръщам поглед към миналото, там все се натъквам на подобни разпалени „кръчмарски” конфликти, които завършват все с тъжната примиренческа констатация: „всичките са маскари”.
Струва ми се, че страдаме от някакъв твърде рядък, а може би единсвен по рода си „балкански синдром”, който чрез катализатора на тежките наздравици отключва в нас странна емоционална смесица от гняв, разочарование, надежда и гръмки лозунги. Дали това заключение не ви напомня за кръчмата на Странджата – уютната задимена избичка, в която няколко страдащи от познатия синдром души извършваха революции, освобождаваха, пиеха и пееха... И ако все пак времето на тази отминала епоха е оправдавало в известен смисъл политикансването на маса, вдъхновено от изпитата каничка червено вино, то странно е защо днес колкото и да се въздържаме, съберем ли се с приятели, не можем да избегнем макар и някой краткотраен спор по адрес на управляващите държавници. Наследсвена национална черта ли е това или историческа инерция от годините на робство? Всъщност в този некратък период от нашето минало кафенетата, кръчмите действително са се превръщали в малки парламенти, единсвената обществена трибуна, от която всеки може свободно да изрази становището си за политическия ход на събитията; кроели са се планове, четяли са се вестници, от които поробеният, но „граждански ангажиран” човек, се е информирал за случващото се по върховете на държавния свят, от които още е черпил основа за разгорещените конфликти край шумната маса. И май неписано правило в онези смутни времена е било, че щом вече си пристъпил прага на този, изпълнен със страсти, въодушевление и протести, градски „парламент”, значи си длъжен да имаш и мнение по най-злободневните общесвени проблеми, което да влееш в общия поток на надприказване...
Тъжният извод от подобна, традиционна за балканския манталитет, ситуалция е, че тези географски ширини са пренаселени с патриоти и общесвено ангажирани личности, които се превръщат в такива само когато вдигат тежки наздравици. Когато обаче трябва да се даде воля на дейсвието – било за извършване на революция, сваляне на правителство, защита на права, борба за търсене на някаква социална справедливост, протестите се превръщат в мълчание, а остро отстояваните позиции – в примирение и покорство. А това заключение отвежда до страшната истина, че зад категоричността на политическата ни заитересованост в кръчмата, се крие социален страх и гражданска неангажираност. Днес проблемът като че ли не изглежда толкова фрапиращ, защото може би сме свикнали със собсвения си кръчмарски патриотизъм и на никого не прави кой знае какво впечатление. А политикансването се е превърнало във вид спортна игра – задължително присъстваща във всяка вечерна „олимпиада”. В този смисъл шепата хора в крайчеца на стария континент се състои от истински олимпийци, шампиони по злободневни коментари и критикуване на политическата система. Нали ви казах, почти съм сигурна, че останалите нации не хабят толкова много време за разгорещени спорове по въпроса освен ако не трябва да пообсъдят предстоящи избори, война или друга важна държавна перспектива. Защото в ъгъла на географската карта са се събрали световните специалисти в тази област, които имат достатъчно време за губене...
Уважаеми дами и господа, добре дошли на Балканите - Долната камара на всемирната политическа система. И наздаве!
Няма коментари:
Публикуване на коментар