Траурният марш на Шопен

- Боли...Тази болка заглушава всичко, което бих искал да изкрещя. Бих искал да изкрещя, така че да ме чуе и онзи, който се осмелява да ни съди, който е спуснал черното си наметало над всички нас - хората. А ние се боричкаме отдолу и плачем, защото осъзнаваме своята безпомощност.
Ето, съднико, ти си ми свидетел: сядам на пианото, отпускам пръсти върху клавишите, но боли. По дяволите! Сърцето ми ще се пръсне и кръвта ми ще се разлее навред. Не мога, не искам, нямам сили вече !!!

Сълзите падат върху клавишите, стичат се между тях и стигат чак до сърцето на старото пиано.
- Какво искате от мен? Аз съм едва на четиринадесет! ... Едно момче на четиринадесет, което трябва да продължи да свири въпреки болката. Но защо аз? Защо аз трябва да свиря днес? Нима няма други пианисти в града? Нима ги е страх от смъртта? И мен ме е страх, страхът е изострил сетивата ми до такава степен, че дори допирът на въздуха ме кара да настръхвам. А и проклетата тъга...Сега съм сам, всички са свели глави, в салона е хладно, ...а пианото мълчи ...

Момчето преглътна, избърса с ръка изпитото си от плач лице и отново протегна пръсти към клавишите... Беше време да засвири траурния марш, защото внасяха ковчега на баща му.