Да въздъхнем облекчено - вече всичко е решено

Съдът в Бургас осъди условно Максим Стависки на две години и шест месеца затвор. Ако беше някой обикновен човек, присъдата щеше да е различна. Обществената страст към сваляне на идоли остана остро незадоволена. След катастрофата край река Ропотамо всеобщата радост от успехите на световния шампион по фигурно пързаляне мигновено се трансформираха в желание за безкомпромисна справедливост, за публично замеряне с камъни. И този естествен за нашето общество емоционален преход не се случи толкова заради съчувствие към пострадалите и близките на загиналото момче в катастрофата, а защото искаме Стависки в затвора. Чувството за справедливост и повикът на садистично наслаждение да видиш “падаща звезда” са съвсем различни вътрешни мотивации. В случая едната беше параван на другата. И все пак ореолът не бе удовлетворяващо свален от главата на световния шампион по фигурно пързаляне. Публиката иска още. Хипотетично, ако Максим Стависки беше осъден да излежи присъдата си от 2 години и 6 месеца, обществото щеше да наблюдава, опиянено от злорадство, че светът е еднакво жесток за всички (независимо от личния и професионален статус на “затворника”). Нямаше да се гледа с добро око на специални грижи или по-благосклонно отношение към убиеца. Развоят на процеса е болезнен удар по българския национален фетиш да потапяме носителите на светлина в кал. Остава да цъкаме с език, незадоволени... и да продължим разсъжденията по въпроса за избирателната пропускливост на съдебната система в България. До следващия опит за линч. Или докато Мануела излезе от кома.