Морално-етичен казус. Млад мъж с ръст около метър и малко изчаква да премине суматохата, търпеливо изслушва въпросите на журналистите, които устремено един през друг питат ли, питат. И чака. Тук са министър-председателят и министърът на вътрешните работи. Малкият човек иска да се снима с тях. Те се съгласяват вежливо и …клякат, така че комуникацията им да бъде по-директна. Изравняват се по ръст с младежа, поискал снимка с тях. Представихте ли си вече фотографията?!
Така, и тук казусът ме сграпчва за врата. Замислих се за културата на толерантност, която имаме, или може би си мислим, че имаме. Ако излезете на улицата и попитате: “Толерантен народ ли сме?”, вероятно ще получите еднозначен положителен отговор. Приемаме търпимостта към различния като една от позитивните национални черти. Гордеем се с нея. Когато обаче се наложи да я приложим на практика, изпадаме в конфузни ситуации, не знаем как да се отнесем към различния. На лицето ни се изписва притеснение и просто импровизираме, защото колкото и да си приказваме, културата на толерантност е дефицитна стока на родния пазар. Защо се получава така?
Да вземем за пример хората с увреждания – с двигателни затруднения, слепи, глухонеми, с ръст под стандартния. С две думи – инвалидите. Проблемът е, че обществото не познава тези хора. Те не са част от ежедневието ни и затова не сме свикнали да общуваме с тях. Те са затворени в домовете си по две основни причини – поради недостъпната външна среда, напълно непригодена за техните потрбности и заради нашите погледи. Имам усещането, че колкото и да се хвалим с толерантното си отношение, все не успяваме да осигурим на тези хора комфорта да се чувстват спокойни в различността си. А това е необходимо, повярвайте ми.
Миналата година, попадайки за първи път в Германия, се натъкнах на гледки, за които тъжно констатирах в себе си, че скоро няма да станат обичайни картини от родния пейзаж. Жена в инвалиден стол вечеря в ресторант с приятелка в петък вечер; Момиче с десетки помпички и тръбички по себе си, отново в инвалидна количка, разгежда щандовете в голям търговски център. Ето така германското общество всеки ден се учи как да бъде по-толерантно – то познава различните и ги приема като част от себе си – в магазините, в заведенията, в училищата, в църквите.
Не съм сигурна как беше правилно да постъпят премиерът и министърът в гореспоменатата ситуация. Вероятно и те не бяха сигурни и затова просто клекната. Аз обаче не бих постъпила така, защото единствената нормална форма на толерантност за мен е да приемеш другостта без да й се подчиняваш несвойствено за самия себе си, без да я имитираш, без да я съжаляваш. Вероятно ще прозвучи странно, ако кажа, че се чувствам щастлива и може би обогатена, защото съм общувала с немалко форми на различност у хората – онези с физическите недъзи, които срещаме рядко. Всеки път се притеснявам, но и всеки път се уча да общувам с тях, защото е важно. Ако заедно положим усилия в тази посока, мисля, че можем да развием на практика теоретичната толерантост, с която толкова се хвалим.
Защото, съгласете се, снимка, на която премиер и министър са приклекнали в знак на състрадание и съпричастност, изглежда смущаващо.
Така, и тук казусът ме сграпчва за врата. Замислих се за културата на толерантност, която имаме, или може би си мислим, че имаме. Ако излезете на улицата и попитате: “Толерантен народ ли сме?”, вероятно ще получите еднозначен положителен отговор. Приемаме търпимостта към различния като една от позитивните национални черти. Гордеем се с нея. Когато обаче се наложи да я приложим на практика, изпадаме в конфузни ситуации, не знаем как да се отнесем към различния. На лицето ни се изписва притеснение и просто импровизираме, защото колкото и да си приказваме, културата на толерантност е дефицитна стока на родния пазар. Защо се получава така?
Да вземем за пример хората с увреждания – с двигателни затруднения, слепи, глухонеми, с ръст под стандартния. С две думи – инвалидите. Проблемът е, че обществото не познава тези хора. Те не са част от ежедневието ни и затова не сме свикнали да общуваме с тях. Те са затворени в домовете си по две основни причини – поради недостъпната външна среда, напълно непригодена за техните потрбности и заради нашите погледи. Имам усещането, че колкото и да се хвалим с толерантното си отношение, все не успяваме да осигурим на тези хора комфорта да се чувстват спокойни в различността си. А това е необходимо, повярвайте ми.
Миналата година, попадайки за първи път в Германия, се натъкнах на гледки, за които тъжно констатирах в себе си, че скоро няма да станат обичайни картини от родния пейзаж. Жена в инвалиден стол вечеря в ресторант с приятелка в петък вечер; Момиче с десетки помпички и тръбички по себе си, отново в инвалидна количка, разгежда щандовете в голям търговски център. Ето така германското общество всеки ден се учи как да бъде по-толерантно – то познава различните и ги приема като част от себе си – в магазините, в заведенията, в училищата, в църквите.
Не съм сигурна как беше правилно да постъпят премиерът и министърът в гореспоменатата ситуация. Вероятно и те не бяха сигурни и затова просто клекната. Аз обаче не бих постъпила така, защото единствената нормална форма на толерантност за мен е да приемеш другостта без да й се подчиняваш несвойствено за самия себе си, без да я имитираш, без да я съжаляваш. Вероятно ще прозвучи странно, ако кажа, че се чувствам щастлива и може би обогатена, защото съм общувала с немалко форми на различност у хората – онези с физическите недъзи, които срещаме рядко. Всеки път се притеснявам, но и всеки път се уча да общувам с тях, защото е важно. Ако заедно положим усилия в тази посока, мисля, че можем да развием на практика теоретичната толерантост, с която толкова се хвалим.
Защото, съгласете се, снимка, на която премиер и министър са приклекнали в знак на състрадание и съпричастност, изглежда смущаващо.
Няма коментари:
Публикуване на коментар