Има поне един град на света, който винаги ще помни какво е войната. Неговото име е Хирошима. Има поне един град на света, който знае защо мирът е нужен на човечеството. И неговото име е Хирошима. Днес часовникът, спрял, за да отбележи минутата, в която човешкото безумие достига своята критична точка на планетата Земя, стои в началото на Музея на мира в Хирошима, за да напомня на онези, които още вярват, че войната може да бъде решение на всяко глобално противоречие, че никой и нищо на този свят не е вечно. Наред с него са изложени стотици снимки, предмети и документи, които разказват не просто една случка от човешката история, всеки от тях напомня за един човек.
“Паметта на хората е най-нетленният от паметниците” – тази мисъл на мъдреца подсказва къде е скрит ключът за всичко, което човечестовото оставя като следа във времето. Какво трябва да си спомним и какво да забравим? Кое ни кара да се чувстваме горди и кое – да свеждаме глави от срам...или от почит...кой знае – зависи от коя страна на барикадата са били дедите ни. Какво сме длъжни да съхраним в съзнанието си като послание за идните поколения и защо понякога ни се иска да забравим кои сме. От гледна точка на съвременната действителност ми се струва уместно, ако оприлича човешкия мозък на компютър, харддиска на който е препълнен с разнообразна информация за миналото, настоящето и бъдещето. При някои индивиди тя е ограничена, при други е по-подробна, обхваща различни сфери от живота, при трети е сведена до ежедневната и най-необходима база данни, при други – съдържа множество препратки и любопитни подробности за света, в който съществуваме. И въпреки преходността на живота, въпреки нетрайността на спомените действително май човешката памет се оказва най-трайният информационен носител по пътя към бъдещето. Според някои изследователи и философи в подсъзнанието на всеки един човек има „складирана” информация за предишните етапи от еволюцията. С колко от нея обаче си служим при изграждането на индивидуалността и колко остава неизползваема в някой отдалечен ъгъл на мозъка?
Предлагам да изключим компютъра за момент, защото паметта не е чисто и просто информационен носител, не е само функция на съзнанието. Тя е свидетелство за начина, по който схващаме миналото и действителността и оценяваме събитията като значими или маловажни;основа е на националното самосъзнание и принадлежност на всеки индивид. Тя се възпитава, развива и поддържа будна. Всяка нация притежава формула, по която в най-общи линии се изгражда паметта на човека, който принадлежи към нея – славни подвизи, талантливи имена, значими произведения на изкуството, находки от предишни цивилизации. Изглежда ми нормално да се помнят победите, възходите, достойните дела и личности. Те формират чувството за националната гордост и достойнство. В реда на нещата е и силното желание, което се промъква в съзнанието понякога, да се забравят неуспехите и загубите на миналото, да се заличат и изтрият чрез силата на мисълта от книгата на времето. Но както се казваше „който не помни миналото, рискува да повтори грешките му”. Днес ми се струва, че съвременникът по-често забравя, отколкото си спомня. Звучи песимистично, но сякаш колкото по-устремено се придвижва към бъдещето, толкова повече далечното минало си остава там – в началото на хронологичната скала – тъмно и непотребно. Не помним, не познаваме и повтаряме грешките си. Парадоксално е как понякога желанието на човечеството (или на отделна нация) да се раздели с дадена епоха е толкова силно, че унищожава паметниците, които свиделстват за отминалите събития без колебание. Проява на модерност или липса на историческа памет, революция на съвременността или късоглед страх – каквато и да е мотивацията, е несправедливо от гледна точка на бъдещите следходници. Ако се разчита единствено на наследсвения спомен като начин за съхранение и опазване на това, което е останало назад в историята, рискуваме един ден, когато се обърнем назад, да видим страшната тъмнина на забравата. Затова се доверяваме на паметниците – материалния израз на времето, доказателствата за случилото се в изминатия досегашен път, стожер на културната идентичност. Те са символ на тънката граница между памет и история. Днес, когато светът е движен от глобализацията, музеят е превърнат в главно средство за привличане на туристи. Хората идват, за да видят произведения на изкуството, монументи, археологически находки. Цели градове съхраняват духа на дадена епоха – чрез сградите, улиците, статуите, за да пресъздадат автентична атмосфера и да дадат възможност на желаещите да се докоснат до един изгубен във времето свят.В музея се събират, пазят и излагат предмети, образи и текстове, свързани с конкретна епоха или сфера. От една страна, има стремеж да се представи историческата истина за явлението, а от друга, подборът на изложението експонати съдържа някакво послание, което най-често ни обръща към определена страна на паметта и идентичността. Често хората се срамуват от миналото, страхуват се, друг път се гордеят, но винаги търсят начини да съхранят тези отпечатъци на времето. В Хирошима никой не се страхува от истината, тя не е спестена и в Музея на мира. Таксата за вход е символична, защото всеки трябва да види и да знае. Експонатите в Музея на мира мълчат, разказвайки потресаващите си истории. Тук са пренесени и каменните стъпала на местна банка, на които е бил седнал човек, чакащ началото на работния ден. Сянката му е останала отпечатана завинаги върху избелелите от ядреното лъчение камъни. Всеки ден хиляди гости от целия свят минават през Музея на мира и се покланят пред руините на Атомния купол с мисълта, че подобна трагедия не бива да се случва никога повече.Защото стрелките на часовника сочат 8 и 15 часа сутринта поне триста шейсет и пет пъти в годината.
“Паметта на хората е най-нетленният от паметниците” – тази мисъл на мъдреца подсказва къде е скрит ключът за всичко, което човечестовото оставя като следа във времето. Какво трябва да си спомним и какво да забравим? Кое ни кара да се чувстваме горди и кое – да свеждаме глави от срам...или от почит...кой знае – зависи от коя страна на барикадата са били дедите ни. Какво сме длъжни да съхраним в съзнанието си като послание за идните поколения и защо понякога ни се иска да забравим кои сме. От гледна точка на съвременната действителност ми се струва уместно, ако оприлича човешкия мозък на компютър, харддиска на който е препълнен с разнообразна информация за миналото, настоящето и бъдещето. При някои индивиди тя е ограничена, при други е по-подробна, обхваща различни сфери от живота, при трети е сведена до ежедневната и най-необходима база данни, при други – съдържа множество препратки и любопитни подробности за света, в който съществуваме. И въпреки преходността на живота, въпреки нетрайността на спомените действително май човешката памет се оказва най-трайният информационен носител по пътя към бъдещето. Според някои изследователи и философи в подсъзнанието на всеки един човек има „складирана” информация за предишните етапи от еволюцията. С колко от нея обаче си служим при изграждането на индивидуалността и колко остава неизползваема в някой отдалечен ъгъл на мозъка?
Предлагам да изключим компютъра за момент, защото паметта не е чисто и просто информационен носител, не е само функция на съзнанието. Тя е свидетелство за начина, по който схващаме миналото и действителността и оценяваме събитията като значими или маловажни;основа е на националното самосъзнание и принадлежност на всеки индивид. Тя се възпитава, развива и поддържа будна. Всяка нация притежава формула, по която в най-общи линии се изгражда паметта на човека, който принадлежи към нея – славни подвизи, талантливи имена, значими произведения на изкуството, находки от предишни цивилизации. Изглежда ми нормално да се помнят победите, възходите, достойните дела и личности. Те формират чувството за националната гордост и достойнство. В реда на нещата е и силното желание, което се промъква в съзнанието понякога, да се забравят неуспехите и загубите на миналото, да се заличат и изтрият чрез силата на мисълта от книгата на времето. Но както се казваше „който не помни миналото, рискува да повтори грешките му”. Днес ми се струва, че съвременникът по-често забравя, отколкото си спомня. Звучи песимистично, но сякаш колкото по-устремено се придвижва към бъдещето, толкова повече далечното минало си остава там – в началото на хронологичната скала – тъмно и непотребно. Не помним, не познаваме и повтаряме грешките си. Парадоксално е как понякога желанието на човечеството (или на отделна нация) да се раздели с дадена епоха е толкова силно, че унищожава паметниците, които свиделстват за отминалите събития без колебание. Проява на модерност или липса на историческа памет, революция на съвременността или късоглед страх – каквато и да е мотивацията, е несправедливо от гледна точка на бъдещите следходници. Ако се разчита единствено на наследсвения спомен като начин за съхранение и опазване на това, което е останало назад в историята, рискуваме един ден, когато се обърнем назад, да видим страшната тъмнина на забравата. Затова се доверяваме на паметниците – материалния израз на времето, доказателствата за случилото се в изминатия досегашен път, стожер на културната идентичност. Те са символ на тънката граница между памет и история. Днес, когато светът е движен от глобализацията, музеят е превърнат в главно средство за привличане на туристи. Хората идват, за да видят произведения на изкуството, монументи, археологически находки. Цели градове съхраняват духа на дадена епоха – чрез сградите, улиците, статуите, за да пресъздадат автентична атмосфера и да дадат възможност на желаещите да се докоснат до един изгубен във времето свят.В музея се събират, пазят и излагат предмети, образи и текстове, свързани с конкретна епоха или сфера. От една страна, има стремеж да се представи историческата истина за явлението, а от друга, подборът на изложението експонати съдържа някакво послание, което най-често ни обръща към определена страна на паметта и идентичността. Често хората се срамуват от миналото, страхуват се, друг път се гордеят, но винаги търсят начини да съхранят тези отпечатъци на времето. В Хирошима никой не се страхува от истината, тя не е спестена и в Музея на мира. Таксата за вход е символична, защото всеки трябва да види и да знае. Експонатите в Музея на мира мълчат, разказвайки потресаващите си истории. Тук са пренесени и каменните стъпала на местна банка, на които е бил седнал човек, чакащ началото на работния ден. Сянката му е останала отпечатана завинаги върху избелелите от ядреното лъчение камъни. Всеки ден хиляди гости от целия свят минават през Музея на мира и се покланят пред руините на Атомния купол с мисълта, че подобна трагедия не бива да се случва никога повече.Защото стрелките на часовника сочат 8 и 15 часа сутринта поне триста шейсет и пет пъти в годината.
Няма коментари:
Публикуване на коментар