В главата ми бръмчат колички, виждам задъхани алпинисти, които се катерят нагоре, хора, които се състезават с времето - бяг на възможности, крос на надеждите. Не халюцинирам, просто изредените картинки са първите асоциации в съзнанието ми, които свързвам с думата състезание. А тя е една твърде необикновена и нееднозначна дума – израз на целия сложен механизъм, който движи света.
Още от малки участваме в игри, които ни учат как да ставаме първи, възпитават емоциите, които съпътстват победителя и победения. Стремежът към челната позиция ръководи човека през целия му съзнателен живот. Състезание в спорта, бизнеса, професията, личния живот – все едно – съзнателно или несъзнателно шампионското място привлича... Затова и конкуренцията е неделим елемент от природата, света, действителността. Оказва се обаче, че да си лидер е колкото привилегия, толкова и отговорност, защото се превръщаш във водач на всички, останали зад теб. Да си конкурентен значи да бъдеш в постоянно движение, да се оглеждаш наоколо, защото всеки момент някой може да те изпревари. А понякога да си втори е по-унизително, отколкото да си последен (освен в случаите, когато двете понятия се припокриват и ти се струва, че целият свят те е задминал в надпреварата).
У нашия народ битуват какви ли не „реплики” на победения, който стои най-отзад на опашката: от „гроздето е кисело” до „който се смее последен, се смее най-добре”. Дали подобна философия е резултат от непрекъснато изоставане, или от умората, не мога да гадая, но фактът, че съществува, означава, че нещо ни куца с конкурентоспособността...
Не всички състезания изискват надпревара между състезаващите се. Понякога надбягването е със собствените способности и ако успееш да победиш, стигаш до гроздето, което, оказва се, невинаги е кисело. Но тогава се питам, дали ако две експедиции се засекат в подножието на Еверест, ще продължат да се състезават нагоре. И ако да, защо? Нали на върха има място за всички...
Не познавам много западноевропейски катерачи, но си мисля, че ако в хипотетичната ситуация в подножието се окажат група българи и екип от някоя съседна балканска страна, ще падне голямо тичане догоре, въпреки че там има достатъчно сняг, в който могат да се забият всички флагчета... Но то няма да е обикновено надкатерване. Вероятно ще хвърчат кислородни бутилки, пикели. Въобще, над 8500 метра надморска височина правилата ще изчезнат и с бой и кавги изкачването ще продължи по балкански. И уж състезнание няма (защото целта е обща), а състезателите се надпреварват – безкомпромисно и докрай – ей, така – за спорта.
Задминаването с лакти и ритници по тези географски ширини ми напомня на една притча, която изключително точно характеризира усета за надбягване, страха да не си втори и най-вече – желанието да елиминираш конкуренцията по пътя към първото място, само и само да не те задмине .
На брега на една балканска река се срещнали отровна змия и овчарско куче.
- Ти можеш да плуваш – помолила се змията, - пренеси ме на отсрещния бряг!
- Да те пренеса – отвърнало кучето, - но ти си отровна змия, ще ме ухапеш.
- Защо да те хапя? – казала змията. – Нали ти като потънеш, и аз ще се удавя.
Размислило кучето малко, видяло му се логично, пък се съгласило. Качила се змията на гърба му и точно когато стигнали средата на реката, тя го ухапала.
- Защо го направи? – попитало кучето, докато потъвало в мътните буйни води.
- Нали сега и ти ще се удавиш! Защото...сме на Балканите – отговорила змията.
Понякога се оказва, че не „другият бряг” е толкова важен, колкото стремежът на губещия никой да не преплува реката. Невинаги изоставането се дължи на факта, че другият е по-силният участник в състезанието. Често оставането на втора позиция се дължи на собствените ни неуспехи, неорганизираност, липса на мотивация, необходими качества. Но странно е, че в подобни моменти не търсим причината у себе си, а започваме да бутаме с лакти стоящия пред нас.
Разбира се, в условията на жестока конкуренция невинаги изпреварването е подчинено на честност. Ударите под кръста са почти задължителни, защото върхът, другият бряг, първото място са все така примамливи.
Когато бях малка, по-възрастните около мен често се шегуваха с „въртележката” от въпроси: „Кой се смее последен?” А аз тържествено отговарях: „Който се смее най-добре?” После те ме питаха: „А кой се смее най-добре?” Отговор: „Който се смее последен...” И така до безкрай. В последствие започнах да разбирам, че подобен каламбур, роден от пословичната народна „мъдрост”, е сътворен от онзи последен, който никога няма да изкачи Еверест по простата причина, че се страхува да рискува и предпочита в ролята си на наблюдател да седи в подножието и да се забавлява на гърба на дръзналите да тръгнат нагоре.
Към днешна дата май ни изпреварват. Или сами изостваме. Състезанието обаче е дълго и накрая ще се надбягваме сами със себе си. А в настоящата надпревара на върха има място за всички.
Още от малки участваме в игри, които ни учат как да ставаме първи, възпитават емоциите, които съпътстват победителя и победения. Стремежът към челната позиция ръководи човека през целия му съзнателен живот. Състезание в спорта, бизнеса, професията, личния живот – все едно – съзнателно или несъзнателно шампионското място привлича... Затова и конкуренцията е неделим елемент от природата, света, действителността. Оказва се обаче, че да си лидер е колкото привилегия, толкова и отговорност, защото се превръщаш във водач на всички, останали зад теб. Да си конкурентен значи да бъдеш в постоянно движение, да се оглеждаш наоколо, защото всеки момент някой може да те изпревари. А понякога да си втори е по-унизително, отколкото да си последен (освен в случаите, когато двете понятия се припокриват и ти се струва, че целият свят те е задминал в надпреварата).
У нашия народ битуват какви ли не „реплики” на победения, който стои най-отзад на опашката: от „гроздето е кисело” до „който се смее последен, се смее най-добре”. Дали подобна философия е резултат от непрекъснато изоставане, или от умората, не мога да гадая, но фактът, че съществува, означава, че нещо ни куца с конкурентоспособността...
Не всички състезания изискват надпревара между състезаващите се. Понякога надбягването е със собствените способности и ако успееш да победиш, стигаш до гроздето, което, оказва се, невинаги е кисело. Но тогава се питам, дали ако две експедиции се засекат в подножието на Еверест, ще продължат да се състезават нагоре. И ако да, защо? Нали на върха има място за всички...
Не познавам много западноевропейски катерачи, но си мисля, че ако в хипотетичната ситуация в подножието се окажат група българи и екип от някоя съседна балканска страна, ще падне голямо тичане догоре, въпреки че там има достатъчно сняг, в който могат да се забият всички флагчета... Но то няма да е обикновено надкатерване. Вероятно ще хвърчат кислородни бутилки, пикели. Въобще, над 8500 метра надморска височина правилата ще изчезнат и с бой и кавги изкачването ще продължи по балкански. И уж състезнание няма (защото целта е обща), а състезателите се надпреварват – безкомпромисно и докрай – ей, така – за спорта.
Задминаването с лакти и ритници по тези географски ширини ми напомня на една притча, която изключително точно характеризира усета за надбягване, страха да не си втори и най-вече – желанието да елиминираш конкуренцията по пътя към първото място, само и само да не те задмине .
На брега на една балканска река се срещнали отровна змия и овчарско куче.
- Ти можеш да плуваш – помолила се змията, - пренеси ме на отсрещния бряг!
- Да те пренеса – отвърнало кучето, - но ти си отровна змия, ще ме ухапеш.
- Защо да те хапя? – казала змията. – Нали ти като потънеш, и аз ще се удавя.
Размислило кучето малко, видяло му се логично, пък се съгласило. Качила се змията на гърба му и точно когато стигнали средата на реката, тя го ухапала.
- Защо го направи? – попитало кучето, докато потъвало в мътните буйни води.
- Нали сега и ти ще се удавиш! Защото...сме на Балканите – отговорила змията.
Понякога се оказва, че не „другият бряг” е толкова важен, колкото стремежът на губещия никой да не преплува реката. Невинаги изоставането се дължи на факта, че другият е по-силният участник в състезанието. Често оставането на втора позиция се дължи на собствените ни неуспехи, неорганизираност, липса на мотивация, необходими качества. Но странно е, че в подобни моменти не търсим причината у себе си, а започваме да бутаме с лакти стоящия пред нас.
Разбира се, в условията на жестока конкуренция невинаги изпреварването е подчинено на честност. Ударите под кръста са почти задължителни, защото върхът, другият бряг, първото място са все така примамливи.
Когато бях малка, по-възрастните около мен често се шегуваха с „въртележката” от въпроси: „Кой се смее последен?” А аз тържествено отговарях: „Който се смее най-добре?” После те ме питаха: „А кой се смее най-добре?” Отговор: „Който се смее последен...” И така до безкрай. В последствие започнах да разбирам, че подобен каламбур, роден от пословичната народна „мъдрост”, е сътворен от онзи последен, който никога няма да изкачи Еверест по простата причина, че се страхува да рискува и предпочита в ролята си на наблюдател да седи в подножието и да се забавлява на гърба на дръзналите да тръгнат нагоре.
Към днешна дата май ни изпреварват. Или сами изостваме. Състезанието обаче е дълго и накрая ще се надбягваме сами със себе си. А в настоящата надпревара на върха има място за всички.
Няма коментари:
Публикуване на коментар