Вчера стотици недоволни и разгневени граждани щяха да излязат на улицата и да протестират срещу политиката на правителството. Те щяха да поведат протестно шествие и да заявят своята активна позиция срещу корупцията, обръчите, бухалките, дъвките и близалките, перлените вани...
Щяха, ако бяхме Франция.
Тук и сега ние сме публика, прожекторите осветяват политическата сцена, на която всеки ден се играят различни представления с един и същи сюжет. А за проявата зрителите плащат скъпи билети.
И почвам да се чудя актьорите ли са по-добри политици или политиците са също толкова добри актьори. Смятам, че е по-удачно следващите избори да се проведат под формата на кастинг, на който да изберем талантливи артисти, които да ни забавляват следващите няколко години, вместо да гледаме ансамблови политически скечове...
Всъщност, светът познава немалко подобни управленски комбинации, затова колкото и да ни се иска да се изфукаме с нашия държавен ансамъл („ И ний сме дали нещо на света”), няма да ни мине номерът. Друг е въпросът, че подобен тип управления рядко получават аплодисментите на публиката, а почти никога не се случва тя да стане на крака от възторг. Лошото на коалиционния спектакъл е, че публиката не може да следи едновременно действията на сцената. Вярно, забавляващите ни се стараят да постигнат някакъв синхрон помежду си, но освен това всеки по отделно гледа да направи по някое друго движение – я с кръста, я с ръцете, я с врата – зависи къде върти обръча си.
Вероятно затова обществото не обича груповите изпълнения в политиката, защото знае, че участниците твърде много импровизират, а на излизане от салона може да им се наложи да доплащат билетите си за импровизациите. Не знам защо реших, че подобна „неочаквано добра комбинация” в политиката не се харесва на обществото – интуитивно поне на мен така ми се струва, че е. Но ако действително съдя по реакциите на гражданите (онези, които вчера щяха да излязат да протестират), бих казала, че те все още наблюдават безучастно вируозното подхвърляне на обръчи и бухалки на управленската сцена. Може би защото не сме Франция.
При играта на карти има една игра, която се казва „три, пет, осем”. Абстрахираме се от факта, че това занимание принципно се възприема като хазартна дейност и поглеждаме към картоиграчите. В началото всеки тегли по една карта и в зависимост дали му се е паднало 3, 5 или осем, той има за цел в течението на играта да събере съответния брой ръце. Ще кажете, че 8 ръце се събират най-трудно. Играта обаче е замислена хитро. Който има късмета да събира осемте ръце, определя коза в играта. Не знам дали това е някакъв вид привилегия или по-скоро компенсация, но е факт, че всеки от тримата участници има равни шансове да спечели. И докато при картите съществуват ясно изградени правила, на политическата сцена ансамбълът „три, пет, осем” импровизира в свободен стил. Единствената цел е да се съберат възможно най-много ръце... А дали ролята на играчите не е разменена, е въпрос, по който можем дълго да спорим. Пък и вече не е много ясно кой определя коза. . .
Новият морал в политиката е все още твърде новатроски за консервативното общество. Той е в пълен разрез с гражданските ценности, с разбирането на хората какво е позволено и какво - забранено. Затова, когато синхронните сценични изяви на държавния ансамбъл не са особено привлекателни за публиката, участниците взимат микрофона и започват да проповядват новия морал ... Обясняват, че това, което виждаме всъщност не е това, което виждаме. И че „обръчите от фирми” са съвсем обикновени гимнастически пособия, които се използват от политическите ансамбли и самодейни дейци в цял свят; че крайно време електоратът да преодолее предразсъдъците си и да погледне на „новите варвари” като на модерни безкористни водачи, работещи в името на общото благо. С бухалките е по-лесно. С тях хората са свикнали още откакто святкаха и гасяха лампите в домовете си в синхрон в знак на някакъв наивен протест. После ги приеха за нещо нормално в една ненормална действителност. А те са си нещо нормално. Негласна истина в страто патриархално общество е, че мъжът вкъщи понякога пердаши любимата си – с възпитателна цел, разбира се. Така е и на политическата сцена – Той – бизнесът, обича Нея – политиката. И съвстем в реда на нещата си я пошляпва от време на време с бухалки, за да я превъзпита, да я научи на смиреност и почит към главата на семейството. Ето на това му се казва преход – взимаме по нещо от старата традиция и го съчетаваме с ценностите на новия политически морал.
И да не си помислите, че някой упражнява върху някого натиск, насилие. Съвсем не – Той й Тя съжителстват на доброволни начала, отнасят се с любов и всеки се грижи с нежност за другия. И се чудя задкулисното ансамблово режисиране ли остава толкова неосветено от прожекторите, или просто публиката е изгубила чувството си за ценностна подредба. Не знам и защо е безразлична, когато на политическата сцена прихвръкне някоя и друга фраза (като тази за „обръчите от фирми”, да речем), която разголва твърде непривлекателната истина за действителността, в която живее. Или може би механичното ръкопляскане е израз на приспаната от страха съвест. Вярно, че обществената уплаха е нещо много заразно. Толкова заразно, че може да те накара в синхрон с останалите да гасиш и светкаш лапмпата си в знак на някакъв наивен протест. . .
Понякога консервативното общество иска да се меси в отношенията между бизнеса и политиката, пледира за повече „прозрачност” във връзката между двамата, но както се казва и те имат право на личен живот. А и струва ми се, гражданският интерес в повечето случаи се гради не върху желанието за някаква справедливост, а върху най-обикновено любопитство, в отговор на което се появяват господата от охраната, за да защитят политическата двойка.
Напоследък стана популярен перифразираният вариант на една стара българска поговорка – „Търкулил се обръчът и си намерил лобистите.”
Та по този повод се сетих, че сега даже искат да венчаят законно бизнеса и политиката, така да се каже с парламентарна благословия да продължат своя съвместен живот, но и да са чисти пред морализаторския поглед на обществото. И да получат неговото oдобрение.
Ако все пак не успеят да регламентират отношенията между политиката и бизнеса, българският закон за лобизма поне обещава да бъде прелюбопитно четиво за всички, които следят от близо изявите на държавния ансамбъл.
А те са изключително интересни – докато единият от участниците върти по няколко объча едновремнно около кръста, врата и двете си ръце, останалите двама се преструват, че не го забелязват. После си сменят ролите. И докато „един от трима” проповядва новите принципи, останалите мълчаливо запазват мнението си дали модерното социално-политическо явление е позитивно или не. После си сменят ролите.
Теоретичният модел всъщност става самопризнание за съществуване на корупция по най-високите етажи на властта. Именно политиците дават възможност на олигарсите да станат приказно богати и да упражняват контрол върху институциите вместо обратното. А лавината на общественото недоволство върви надолу, водена от вестникарски заглавия от типа "Обръчи от фирми финансират партиите", "Обръчите от фирми около политическите партии се финансират чрез обществените поръчки". Наистина, журналистите са онази част от публиката на политичското представление, която заема първите два реда в залата. Тя е посредникът, който обяснява сложните политически пируети на ансамбъла на механично ръкопляскащата публика и се опитва да активизира заспалата й съвест.
На Запад медиите не простиха на обръчите около Хелмут Кол и на розовото газово бъдеще на Шрьодер, нашите също не си поплюват за родните политически „приятелски кръгове”. Разбира се, и те от време на време отнасят по някоя друга бухалка, но това е част от спектакъла, все пак стоят твърде близо до сцената...
И ако вече ви е омръзнало да наблюдавате изявите на политическия ансамбъл и да ръкопляскате мехнично, то извадете тестето с карти и разучете играта „три, пет, осем”. Може да ви се стори по-забавна, а и там поне има правила. Въпрос на гражданска позиция. Все пак не сме Франция.
2006 година
Няма коментари:
Публикуване на коментар