Моето минало е кратко, а нашето – малко по-дълго, но не всички го помнят, така че, оказва се, размерът няма значение. А както древните са пророкували: „който не помни миналото, рискува да повтори грешките му”. От известно време насам българите имаме голям проблем, който стана популярен като „проблема с боклука”. Но не битовите отпадъци са извор на притеснение, а историческите. Още се търси подходяща площадка за тях - искат да ги балират, ако може да ги унищожат. Изобщо, трябва да се подходи екологично към казуса.
Но все си мисля, че цяла епоха не може да отиде на сметището или да остане заключена в килера на общественото съзнание. Тя се рециклира, продава се като сувенири, вкусва се с носталгия и амбицира любителите на мистерии.
Парадоксално е как понякога желанието на човек (или на дадена нация) да се раздели с миналото е толкова силно, че той без колебание заличава от лицето на света паметници,документи, символи, които свиделстват за отминалите събития. Проява на модерност или липса на историческа памет, революция на съвременността или късоглед страх – каквато и да е мотивацията, е несправедливо от гледна точка на бъдещите следходници.
Какво трябва да си спомним и какво да забравим? Кое ни кара да се чувстваме горди и кое – да свеждаме глави от срам...или от почит, кой знае – зависи от коя страна на барикадата са били дедите ни. Какво сме длъжни да съхраним в съзнанието си като послание за идните поколения и защо понякога ни се иска да забравим кои сме.
Вероятно през последните няколко месеца всеки един от нас е размишлявал поне за миг върху питането дали имаме право да се ровим в миналото, или втренчени в светлото бъдеще, е по-удачно да забравим. Разбира се, не всички стигат до толкова задълбочени разсъждения, а си задават простичкия въпрос: пуснаха ли по телевизията новия сезон на филма „Досиетата Х” и кои са всъщност агент Мълдър и агент Скъли? Общото между двата типа размисли – философски и злободневен, е, че най-често завършват с прозрението, че „истината е някъде там”.
Миналото е неудобна материя, когато го разглеждаме като поредица от исторически грешки или противоречиви от съвременна гледна точка събития. Затова и към него се подхожда нееднозначно – Берлин разпродаде Стената на милиони парченца, Москва си запази мавзолея с мумиите вътре, а Букурещ така и не взе радикално решение за паметника на Ленин.
Независимо обаче дали зад себе си сме оставили славни победи или унизителни дела, те не могат да бъдат изтрити. Унищожават паметници, документи, но отпечатъкът, оставен в съзнанието на хората, е траен и се предава на поколенията като биологичен белег.
Смятам, че имаме право да се ровим в миналото, стига да не го правим кощунствено, избирателно или както го наричат в последно време. Ако археологът попадне на старо тракийско гробище, той би погледнал във всеки от гробовете, защото откритията са различни... Така е и с днешната дилема, пред която за поред път е изправено българското общество, което като Хампет с череп в ръка се чуди дали да надзърне в миналото си или не.
Друг е въпросът, че „иманярите” май вече са преровили за находки, и днес останалото назад във времето е загубило същинския си облик. Дела и документи, паметници и символи, лъжи и истини – едва ли действително ще дадат ясна представа на днешния човек за историческите грешки, за неизречените факти. И ако иманярите не бъдат спрени, рискуваме един ден, когато се обърнем, да видим страшната тъмнина на забравата или да помним лъжата.
Струва ми се, че съвременникът по-често забравя, отколкото се сеща за изминатия вече път. Звучи песимистично, но сякаш колкото по-устремено се придвижва към бъдещето, толкова повече далечното минало си остава там – в началото на хронологичната скала – тъмно и непотребно. Не помним, не познаваме и повтаряме грешките си.
А това като че ли е проблем по-притеснителен дори от този „с боклука”. Или е същият...Паметта е свидетелство за начина, по който схващаме миналото и действителността и оценяваме събитията като значими или маловажни; основа е на националното самосъзнание и принадлежност на всеки индивид. Тя се възпитава, развива и поддържа будна. Всяка нация притежава формула, по която в най-общи линии се изгражда паметта на човека, който принадлежи към нея – славни подвизи, талантливи имена, значими произведения на изкуството, находки от предишни цивилизации. И ако днешният „откривател” е започнал да губи и нея, май наистина се е запътил към сметището.
А колкото до новите серии на „Досиетата Х”, като че ли са повторение на старите. А агент Мълдър и агент Скъли са от добрите...
Но все си мисля, че цяла епоха не може да отиде на сметището или да остане заключена в килера на общественото съзнание. Тя се рециклира, продава се като сувенири, вкусва се с носталгия и амбицира любителите на мистерии.
Парадоксално е как понякога желанието на човек (или на дадена нация) да се раздели с миналото е толкова силно, че той без колебание заличава от лицето на света паметници,документи, символи, които свиделстват за отминалите събития. Проява на модерност или липса на историческа памет, революция на съвременността или късоглед страх – каквато и да е мотивацията, е несправедливо от гледна точка на бъдещите следходници.
Какво трябва да си спомним и какво да забравим? Кое ни кара да се чувстваме горди и кое – да свеждаме глави от срам...или от почит, кой знае – зависи от коя страна на барикадата са били дедите ни. Какво сме длъжни да съхраним в съзнанието си като послание за идните поколения и защо понякога ни се иска да забравим кои сме.
Вероятно през последните няколко месеца всеки един от нас е размишлявал поне за миг върху питането дали имаме право да се ровим в миналото, или втренчени в светлото бъдеще, е по-удачно да забравим. Разбира се, не всички стигат до толкова задълбочени разсъждения, а си задават простичкия въпрос: пуснаха ли по телевизията новия сезон на филма „Досиетата Х” и кои са всъщност агент Мълдър и агент Скъли? Общото между двата типа размисли – философски и злободневен, е, че най-често завършват с прозрението, че „истината е някъде там”.
Миналото е неудобна материя, когато го разглеждаме като поредица от исторически грешки или противоречиви от съвременна гледна точка събития. Затова и към него се подхожда нееднозначно – Берлин разпродаде Стената на милиони парченца, Москва си запази мавзолея с мумиите вътре, а Букурещ така и не взе радикално решение за паметника на Ленин.
Независимо обаче дали зад себе си сме оставили славни победи или унизителни дела, те не могат да бъдат изтрити. Унищожават паметници, документи, но отпечатъкът, оставен в съзнанието на хората, е траен и се предава на поколенията като биологичен белег.
Смятам, че имаме право да се ровим в миналото, стига да не го правим кощунствено, избирателно или както го наричат в последно време. Ако археологът попадне на старо тракийско гробище, той би погледнал във всеки от гробовете, защото откритията са различни... Така е и с днешната дилема, пред която за поред път е изправено българското общество, което като Хампет с череп в ръка се чуди дали да надзърне в миналото си или не.
Друг е въпросът, че „иманярите” май вече са преровили за находки, и днес останалото назад във времето е загубило същинския си облик. Дела и документи, паметници и символи, лъжи и истини – едва ли действително ще дадат ясна представа на днешния човек за историческите грешки, за неизречените факти. И ако иманярите не бъдат спрени, рискуваме един ден, когато се обърнем, да видим страшната тъмнина на забравата или да помним лъжата.
Струва ми се, че съвременникът по-често забравя, отколкото се сеща за изминатия вече път. Звучи песимистично, но сякаш колкото по-устремено се придвижва към бъдещето, толкова повече далечното минало си остава там – в началото на хронологичната скала – тъмно и непотребно. Не помним, не познаваме и повтаряме грешките си.
А това като че ли е проблем по-притеснителен дори от този „с боклука”. Или е същият...Паметта е свидетелство за начина, по който схващаме миналото и действителността и оценяваме събитията като значими или маловажни; основа е на националното самосъзнание и принадлежност на всеки индивид. Тя се възпитава, развива и поддържа будна. Всяка нация притежава формула, по която в най-общи линии се изгражда паметта на човека, който принадлежи към нея – славни подвизи, талантливи имена, значими произведения на изкуството, находки от предишни цивилизации. И ако днешният „откривател” е започнал да губи и нея, май наистина се е запътил към сметището.
А колкото до новите серии на „Досиетата Х”, като че ли са повторение на старите. А агент Мълдър и агент Скъли са от добрите...
Няма коментари:
Публикуване на коментар