Факти и слухове - храната на медиите

Чухте ли за скандала в парламента? Тина Търнър се обесила – къде го прочетохте? Вярно ли е това, което казаха по новините днес?
Е, не мислете, че всичко, което излиза от устата на медиите е истина. Все едно вие никога не лъжете и не се изкушавате да преувеличите разказа за някоя преживяна случка. Какво му трябва на човек да бъде журналист? Необходимите качества са немалко, но на практика някой се справят, разчитайки само на фантазията си.
Съвременният медиен свят се ръководи от една утвърдила се в годините формула – съвкупността от трите думички, започващи с буквата „с” - спорт, секс и скандал. Тази взривоопасна комбинация носи гарантиран успех на малкия екран, радиото, пресата. Отделен е въпросът, че последвалият покачил се рейтинг най-често е за сметка на неистинна информация, с която бива засищан неутолимия апетит на аудиторията. Медиите обичат слуховете дори понякога повече от фактите, защото могат да ги „дописват”, доизмислят и да ги превръщат в сензации. Невинаги реалните събития са толкова интересни, а мълвите сякаш идват от някакво друго измерение – забранено пространство. Те се разпространяват на ухо, а когато стигнат до ухото на някой, който нарича себе си журналист, става страшно.
Умберто Еко казва, че правилата за влизане на събитията в медията са: истинност, важност, пропорция. Налице е обаче тенденция на преекспониране на грозното, жестокото, скандалното, фактите се изкривяват. Може би сте чували фразата, че лошата новина за журналистиката е всъщност добра новина. Медиите обичат войните, защото те дават „хляб” на емисиите им. Твърде често обаче новините се превръщат в своеобразна хипербола на битието, показват събитията по-драматични отколкото са в действителност. Защото колкото по-внушително се показва жестокостта на аудиторията, толкова по-разтърсващ ще бъде ефектът.
Според Елизабет Ноел Нойман съществува така наречената „спирала на мълчанието”, която представлява „уголемяване” на събитията, за които се съобщава и преумаляване на другите, за които не се говори в медийното пространство. Тоест има множество полета, които медията не засяга в такава голяма степен (наука, образование), както войните, кървавите размирици, атентатите.
Преди време, когато българските медии се обединиха около идеята за създаването на обща система от критерии, от които да се ръководят журналистите в работата си, се замислих за кого всъщност е предназначен подобен етичен кодекс – за онези, които боравят с факти, или за другите, които разчитат на слуховете и на собствената си фантазия. В крайна сметка ми се струва, че не послужи на никого, защото професионалистите в бранша продължават да действат в защита на истината, да търсят достоверното и обективното, а псевдорепортерите все така се ослушват като любопитни съседки и създават сензации. Може би е необходимо всеки път, преди да седнат да пишат, приказват и информират, да си препрочитат поне началото на етичния кодекс...:
“Ще предоставяме на обществото точна и проверена информация и няма преднамерено да скриваме или изопачаваме факти. “
“Няма да публикуваме информация, за която знаем, че е невярна.”
“Ясно ще разграничаваме фактите от коментарите и предположенията.”
Разбираемо е, че понякога действителността предлага безкрайно скучни откъм събития дни, а трябва да се пише, да се говори нещо. Но добрият журналист е не човекът, който измисля събития, а който може да ги покаже по достатъчно интригуващ за аудиторията начин. Това в никакъв случай не означава да ги украсява.
Голям проблем при търсенето и откриването на събития е, че понякога чутото не се проверява от медиите докрай, тяхната взискателност към достоверността на информацията е силно занижена и вследсвие се получават комични ситуации, в които различни вестници публикуват взаимноизключващи се твърдения, един факт в конкурентни новинарски емисии се предава с противоречиви данни. А в „Светото журналистическо писание” гилдията се кълне: „Ще се стремим да проверяваме информацията преди нейното публикуване, като търсим и използваме различни източници, и доколкото е възможно, ще посочваме нейния произход.” Понякога, в стремежа си да информира пръв от всички, журналистът действа припряно и самонадеяно, не се осведомява с точност за събитията, а хуква към най-близкия микрофон, за да изстреля новината в необятното медийно пространство. Най-честите белези на категоричния слух са изрази от рода на „според анонимни източници”, „по непотвърдени данни”, които присъстват толкова често в медийното пространство, че се чудя защо му е на някого от журналистите да се подписва под думите: . Предпочитаме да използваме идентифицирани източници пред анонимните, чиято честност и надеждност не може да се прецени от обществото.”
Сякаш и възприемателят обича слуховете, клюките, непотвърдените информации. В тях той долавя някаква особена мистичност, възможност за догадки и фантазиране. Те са многоточията в медийния контекст, които поддържат масовия интерес. Ако едно заглавие се появи в жълт вестник, ще се възприеме като клюка. Ако е на първа страница във всекидневник, ще се „разчете” в геополитически план.
Жълтите медии имат изключителна функция в съвременната митология, те разказват приказки на живо на гърба на съществуващи персонажи. В известен смисъл телевизията, вестниците, радиото, интернет не могат да задоволят апетита си само с факти, не биха съществували без слухове или биха били скучни.
До подобен извод стига още в началото на 20-ти век небезизвестният Уилям Рандолф Хърст, или както го нарича гилдията "краля на жълтата преса". Той въвежда модата на огромните сензационни заглавия и слага на първите страници новини, които дотогава са се печатали с дребен шрифт в криминалните хроники на последните страници на вестниците. Според него, за да грабнат читателите, фактите следвало да се преувеличават, изопачават и дори да се фалшифицират. Известен е случаят, когато Хърст публикува снимка от пожара в Балтимор вместо земетресението в Сан Франциско през 1906 г. само и само за да изпревари другите издания.
Още тогава издателят е открил топлата вода, разбрал е, че хората обичат клюките и че пикантните подробности продават. Но ми се струва, че във водовъртежната надпревара за рейтинг, медиите в съвременната действителност все по-често поставят на заден план исинската мисия на журналистическата професия – да информира изчерпателно и точно, като се ръководи от високия морал на отговорната личност.
Дали обаче може да се разчита на журналистическата автоцензура и всеки ли я притежава?