Критика на критичността

(аналитично есе върху текста “Гневът и гордостта” на Ориана Фалачи)


Пуснете в която и да е търсачка "9/11" и ще видите, че ще изникнат милиони страници – човешки реакции, конспиративни хипотези, мнения, възпоменания. Едва драматичната плътност на събитие със световна значимост може да провокира журналист, избрал за дълго мълчанието пред възможността да улавя ежедневните обществени пулсации и да ги интерпретира. Или мълчанието като отзвук, като реакция на случващото се…
Тъкмо защото Гугъл днес ми предложи 158, 000, 000 страници, посветени на паметната четвъртък сутрин на 11-ти септември 2001-ва година, ми се струва твърде важна позицията на един самоизолирал се журналист като Ориана Фалачи. А точно този оксиморон крие премълчаваните и недоизречени истини.
Емоционалната острота на статията “Гневът и гордостта” пробожда читателското око с куп провокативни твърдения. Възможните последици от прочита са две – или да се прогледне, или безвъзвратно ослепяване. Авторката е увлечена от идеята да накара читателя си да прогледне за персоналната й нагласа към действителността. Дали обаче назидателният тон и небалнсираните квалификации са най-подходящият журналистически похват за тази цел е спорно.
Текстът “Гневът и гордостта” умело борави с някои похвати на “новата” журналистика. Разказът за събитието ( в първата част на журналистическата творба) е сглобен от отделни сцени, всяка от които илюстрира конкретна микротеза или е в подкрепа на основното твърдение в статията ( пряката картина на телевизионния екран; доброволците, които издирват оцелели под руините на сградите; кметът Рудолф Джулиани, който ги окуражава; виковете “Ю-ЕС-ЕЙ” и разветите американски знаменца в присъствието на президента Джордж Буш).
Макар да е написан от първо лице ( а не от характерното за “новата” журналистика – трето) , текстът позволява на читателя да съпреживее емоционалната реалност на трагедията. Обръща се особено внимание на детайлите, които характеризират мюсюлманската култура, за да я противопоставят на християнската, на западната, която, смята се, е по-позната на възприемателя.
Описанието на обичаите, жестовете, навиците е натоварено с пейоративен смисъл ( “Не си ли давате сметка, че Усама Бин Ладеновците се смятат за упълномощени да убиват вас и децата ви, защото пиете вино или бира, защото не носите дълга брада или фередже, защото ходите на театър или кино…”). Използвани са редица риторични и провокативни въпроси ( “Не ви ли пука за достойнството ви? Малко честолюбие нямате ли, добичета?” ), както и експресивни повторения.
Шестте години, изминали от терористичния акт, са крехка, но все пак достатъчна темпорална дистанция, която ни позволява да тълкуваме 11-ти септември далеч по-аналитично като журналистическа тема. В този смисъл, интервюто на Ориана Фалачи, дадено непосредствено след събитията от есента на 2001-ва, е по-скоро експресивно и се лута между емоциолналните полюси на страха, персоналното разбиране за омраза, патриотизма и желанието за незабавна промяна. Крайните оценки, изложени в журналистическата изповед, напълно оправдават заглавието й “Гневът и гордостта”. Тоест – читателят с различен поглед за случилото се не би следвало да подхожда към интервюто, дадено от Ориана Фалачи, с очакване да открие меродавна истина. Друг е въпросът, че в стремежа си да убеди аудиторията, самата авторка излага мнението си твърде настойчиво и с известна наивна категоричност, която не допуска опровержения. Умерената аргументирана гражданска позиция, която следва да се търси в подобен текст, тук сякаш е за сметка експресията. Да, твърденията на авторката са базирани на опит и са подкрепени от разказа за лични преживявания; да, срещаме позицията на човек, който в сутринта на 11-ти септември е бил много по-близо до епицентъра на случващото се в сравнение с много от читателите. Но нима абсолютизиращите тези, че мюсюманите са лоши, а християните – добри, че европейците и американците са достигнали върхова форма на цивилизационно развитие във всички посоки (култура, изкуство, наука и други), а жителите на ислямските държави са примитивни и необразовани, могат да бъдат произнесени с така настоятелен тон сякаш са доказателство за някаква обществена нагласа? Личната позиция на всеки, провокиран да я заяви, е ценна, стига да бъде достатъчно аргументирана.
В статията си Фалачи твърди, че ислямът е тоталитарна секта, сила, която унищожава европейската западна цивилизация. За да защити твърденията си, използва немалко журналистически хватки. Насочва вниманието към имигрантите от Северна Африка, които живеят в палатки и превръщат италианските улици в клоаки. Акцентира върху чудовищното отношение към жените в ислямските държави, публичните линчове, двойствения морал. Патосът е един – на борба с ислямския свят!
Подкрепящите факти, които са налице в текста на италианската журналистка, безапелативно насочват възприемателя към идеята, че той – четящият, е от добрите и трябва да се бори срещу другите, които четат на арабски и по презумция са лоши. Елиментаризирането на един така сложен и неедностранен проблем за съвременните общества обаче е опасно. Казусът “11-ти септември” освен трагедия се превърна в твърде удобен пример за така наречения сблъсък на цивилизации, като в зависимост от защитаваната теза, пишещият неглижира важни политически и икономически фактори и в замяна противопоставя “О, боже!”(както крещи уплашеният християнин) на “Аллах” ( вик, който ще чуем от устата на афектиран мюсюлманин). Изкушаващо е. И лесно.
Независимо обаче дали се съгласява, или не с позицията, защитавана в “Гневът и гордостта”, читателят дължи безспорно уважение към откровеността на италианската журналистка. Болезнена, но все пак необходима искреност, от чиито недостиг страда интеркултурната комуникация между различните ни светове. Чийто дефицит се долавя и когато джорджбушовците обсъждат с осамабенладеновците цените на петрола за утрешния ден.

2986 – броят на загиналите от атаките на 11-ти септември, заедно с 19-те терористи (според официалната статистика).