Родолюбци и глобалисти

Когато гледах за първи път филма „Чия е тази песен?”, си помислих, че наистина песента е най-странстващият посланик. чиято цел е да обединява хората. В случая обаче е попаднал на най-неподходящото място – на Балканите, където криворазбиращи родолюбци гордо развяват байраци, колят и псуват, отстоявайки националната си принадлежност...
Филмът разказва как в една истанбулска кръчма са се събрали приятели от различни балкански страни - грък, македонец, турчин, сърбин и българка. Чуват песен, която всеки запява на своя език и твърди, че мелодията е от неговата страна. След това се скарват ужасно, защото никой не я дава на другия… Българката в компанията е режисьорка, която решава да разбере чия е тази песен. Тръгвайки из балканските страни, за да снима филм, тя не предполага колко лесно тук, на Балканите, могат да бъдат запалени искрите на омразата.
По тези географски ширини е така трудно да се обяснят понятия като глобализация и патриотизъм, колкото и да се отговори с точност на въпроса чия е тази песен, без да има жертви (в буквалния смисъл на думата). За патриот минава всеки, който гледа страшно на посегателите, решили да забранят шкембе чорбата като национална „ценност” и който ругае по съседски останалите народи - цветущо и безкомпромисно. Тук патриотизъм винаги е простичко отрицание на нещо. На ромите. На хомосексуалните. На туркофилите. На имперското световно богатство. На американците и на останалите лоши.
А глобалистите, от една страна, са или гурбетчиите, отрекли род и родина и тръгнали по широкия свят да си търсят някоя по-представителна култура, или онези, които мечтаят за „нов световен ред”, а понятието толерантност за тях е твърде неясна дума, в която се повтаря три пъти буквата „т”. Така изглеждат изтъркалите се от употреба понятия в нашата криворазбрана цивилизация.
Проблемът, който години наред търси своето решение, и който е част от големите дебати за и против глобализацията, на родна почва се видоизменя и пречупва мирогледа на хората в най-различни форми. Тук фундаменталните питания, зададени с притаен страх за националния суверенитет, звучат като: ако сме част от някаква общност с общи правила, няма ли да загубим идентичността си, културата си?, от къде на къде ще даваме въздушното си пространство на този и на онзи, трябва ли да позволяваме на американци, руснаци и разни други „великани” да „стъпват” по нашите земи.
Странно е как в балканския коктейл от страсти и емоции най-спокойно се съчетават патриотичното удряне по гърдите в кръчмата, патриотарството, или както е модерно да се казва – криворазбраният патриотизъм, крайният национализъм и от другата страна на медала – антиродолюбците, космополити и хора, които гледат с по-широк поглед на света. Политическата обстановка (конкретно в България) в последните години все по-настойчиво ме убеждава, че народът винаги ще се нуждае от антиговорене, от отричане, протест, но страшното е, че съчетана с омразата срещу сила, етнос, политическо решение, тази амбиция носи етикета „родолюбие”. Явлението се свързва с идеята, че всички са лоши и застрашават националния ни суверенитет...
От другата страна на барикадата стоят още по-колоритни мнения, в които с охота се спряга думата глобализация в нейните най-романтични значения. Голяма част от хората, коисто стоят зад подобна позиция, изпитват желание да се влеят в една обща, единна, но чужда цивилизация.
Ако разкъсам регионалната рамка на дебатите, ми се струва, че нещата не изглеждат съвсем същите. На първо място съвременният човек би трябвало да знае, че обществото, в което живее, в голяма степен отдавна е глобализирано. Един от символите на този процес е интернет. Умберто Еко нарича света „глобално село”, защото посредством медиите всеки и по всяко време може да разбере какво се случва в другия край на селото...Транспортът, комуникациите, свободното движения на хора и капитали – това не са страшни перспективи, от които група протестиращи идеалисти искат да спасят човечеството, а съвременността, в която живеем. В този смисъл спорът е излишен.
По друг начин стоят нещата, когато говорим за глобализация в икономиката. Чудна работа, от време на време се раждат такива утописти, които искат да въведат ред и еднаквост сред хората, че ако можеха, сигурно биха унифицирали и генетичните им кодове. Общи пазари, обща валута – идеята не звучи зле, но при условие, че всички бяха добронамерени, а май това не се отнася до нашия случай.
Като че ли най-голяма истерия внасят амбициите за глобализацията на културите – език, религия, обичаи...Макар че има ли някой, който вярва, че ще доживее подобна утопична картина? Колкото до общия език, чрез който да общуваме, по въпроса може да се спори много, но все пак ако си припомним, че и днешните 7 континента в миналото са представлявали общо парче земя, наречено Пангея, ще видим, че ситуацията не би изглеждала кой знае колко заплашително.
С настъпването на нова епоха идват нови правила. Правилата се променят, макар играта да е една и съща. Идеята за глобализма не е нова. Тя води началото си от Римската империя. От Пакс Романа до Пакс Американа – към старата цел се върви по нови пътища. Не съм сигурна, дали процесът не съществува при коренно противоположни политически режими(и авторитарните герои, и демократичните, и всякакви други обещават еднакви условия за всички граждани), но ми се струва, че той все повече започва да става независим и да се развива самостоятелно от конюнктурата на времето. Става необратим.
Съвременният свят познава немалко опити за създаване на съюзи, общости, в които да въжат общи правила и закони, но е свидетел и на също толкова разпаднали се обединения. Или формулата куца, или прекалено бързо ни омръзват.
Римляните вярвали, че ако паметникът на Марк Аврелий падне, светът ще загине. Великият стоик е знаел твърде много за търпението. Той е символизирал разума, а не крясъка. И по този повод пак се сетих за показното, популистко родолюбие, което така крещи, че заглушава естествената човешко усещане за национална принадлежност.
Колкото до глобалното затопляне – май „патриотите” предпочитат резултатите от него да бъдат глобални...