Гледахте ли снощи централната информационна емисия новини? А филма след нея? Може би сте превкючили на друг канал? Все едно.
Има нещо, което обединява детските филми, журналистическите репортажи, филмите за възрастни. Колкото и страшно да звучи, това са труповете – злите анимационни герои, които биват убивани в името на някаква абстрактна и възпитателна справедливост, образите в евтините екшънпродукции, които се давят в кръв и доставят на масовия зрител някакъв особен вид наслада, или жертвите в новините, където сякаш по сценарий всеки ден избухва бомба, става земетресение или се обявява война...
Насилието, което неспирно се лее от малкия екран, е доста изтъркана мишена за морална критика. Зрителят сякаш вече е свикнал с него до такава степен, че би му се сторило твърде неестествено, ако във вечерните новини не бъде информиран за някой нещастен случай или атентат. Ако се доверя на думите на бразилския писател Паулу Коелю, които гласят, че: „ Светът е съществувал без земеделие, без религия, без музика, но никога без оръжие.”, несъмнено ще си задам въпроса защо ние, зрителите, непрекъснато се възмущаваме от агресията на телевизионния екран. Наистина ли светът, в който живеем, е толкова нелицеприятно кървав или това, което виждаме е преекспонирано?
Преди време в медийното пространство кристализира идеята да бъде забранено излъчването на репортажи и сцени с елементи на насилие в по-голямата част от деня. Съвсем есетествено обществото възрази срещу скандалното предложение – същото това общество, което непрекъснато се оплаква от бекграунда на „отрязани глави” в журналистическите репортажи. Сблъсъкът се оказва твърде силен. От една страна стои изконното право на всеки от нас да бъде информиран, а от друга - опасността от морална криза и обрати в ценностната система на човека.
Подходящ пример за така нареченото „информационно затъмнение” е периодът от 80-те години на миналия век, когато събитията, които получават гласност в медията, са били подлагани на строга цензура. От зрителя са били скривани факти, някои от които с важно обществено и национално значение, липсвал е и днешният информационен негативизъм, който ни залива ежедневно. Вероятно и тогава са се случвали жестоки събития и нечововешки престъпления, но премълчаването им ги прави несъществуващи в представите на аудиторията.
Днес сякаш е съвсем нормално телевизията да ни показва екзекуция на човек, умиращи от глад, или поразени от болестите на века, деца, хора, които извършват атентати и отнемат хиляди животи, разстреляни или обесени войници. Зрителят е информиран изчерпателно, нали? Но ефектът върху психиката от видяното може да доведе до непоправими обрати в разграничаването на добро и лошо, може да предизвика емоционално нездрави последици. Най-страшното като че ли вече се е случило – започнали сме да приемаме всичко, което виждаме по телевизията, не за новина прецедент, а за нормално явление. Жертвите от катастрофи, войни и природни бедствия вече са станали част от някаква страховита статистика, която сякаш съвременният хомосапиенс следи дори с лека досада и равнодушие; сцените, свързани с насилие, минават покрай възприятията ни мимоходом като прогнозата за времето за утрешния ден. Но следите, които оставят сцените на агресия в съзнанието ни, се запечатват, натрупват се и създават модерния „изроден” мироглед.
Според Елизабет Ноел Нойман, съществува така наречената „спирала на мълчанието”, която представлява „уголемяване” на събитията, за които се съобщава и преумаляване на другите, за които не се говори в медийното пространство. Тоест има множество полета, които медията не засяга в такава голяма степен (наука, образование), както атентатите, кървавите размирици, катастрофите. В този смисъл малкият екран ни показва света, погледнат през неговата проблемност. Може би сте чували фразата, че лошата новина за журналистиката е всъщност добра новина. Медиите обичат войните, защото те дават „хляб” на емисиите им. Самата логика на професията журналист е в драматизма на проблемите. Често обаче новините се превръщат в своеобразна хипербола на битието, показват събитията по-кървави от колкото са в действителност. Разбира се, този подход има закономерно обяснение - колкото по-експресивно се показва жестокостта на аудиторията, толкова по-разтърсващ ще бъде ефектът! И репортажът е успял...
Дали не се измества ролята на достоверността тогава? Нима приоритетна става идеята да бъдем шокирани, стреснати, покъртени от това, което се случва в медийния разказ? Вглеждайки се в обезглавените трупове в поредната емисия, не забравяме ли как би трябвало да изглежда една добре преценена информация? Къде е „златната среда”?
И в двата случая рискът е немалък – или аудиторията бива лишена от правото да научава за събитията, или бруталното им изобличаване рефлектира и ни води към сетивна деградация. Може би най-подходящата формула за добре „дозирана” новина е: професионализъм плюс морал. Но понякога изкушението да показваме проказата на битието в крупен план е твърде голямо...
Та ... гледахте ли снощи централната информационна емисия новини? А филма след нея? Да поговорим за него. Знаете ли, че всяка вечер по всички телевизионни програми в игралните филми умират над 100 човека, ако изключим масовите сцени. Стряскащо, нали? Още толкова биват „подробно” пребивани, някои задушавани или изгаряни живи – и зрелищният процес протича пред Негово Величество Зрителя!
За масовата култура се казва, че е коктейл, забъркан от кръв и сперма. Тази „напитка” се оказва идеална терапия за инстинктите, които съвременният хомосапиенс непрекъснато потиска у себе си. Вероятно, сцените на агресия разтоварват натрупалите се у нас негативни емоции, а може би създават нови... Какъвто и да е отговорът обаче, едно е сигурно – човешките нравствени критерии се израждат съвсем неусетно, докато напрегнато следим пред малкия екран коя ще бъде следващата жертва на психопата убиец в най-новия касов трилър.
Има една забележителна филмова илюстация – „Видеото на Бени”, която показва какви поражения нанася насилието в телевизията на подрастващите, чиято психика още е твърде уязвима. Тук тинейджърът от добро семейство Бени (Арно Фриш), останал сам за уикенда, завежда у дома непознато момиче и вместо флиртът им да продължи, както си му е редът, взема, че я убива. После измива кръвта, прибира тялото в гардероба и отива на дискотека. Трупът престоява в шкафа два дни, докато се завърнат родителите. Момчето им показва видеофилм с убийството и те, в желанието си да прикрият ужаса, извършен от сина им, се втурват да го спасяват - мама го отвежда на почивка в Египет, докато татко разфасова трупа и го изхвърли в канала. За Египет обаче режисьорът е предвидил обрат - местната телевизия, за разлика от европейската, не лансира насилието - тя показва само пеещи и веселящи се хора. В Египет хората са естествени и добри и, след като се връща от там, момчето само се предава на полицията.
В крайна сметка искаме ли или не да ставаме свидетели на измислените истории и реални разкази от телевизията, които ни разтоварват, правят ни по-агресивни, или ни информират за случващото се в света около нас? А може би предпочитаме да не знаем за малките и големи драми и да се заблуждаваме, че живеем в нравствено, спокойно и мирно време?
Вероятно това е най-лютата битка, която днес водим със самите себе си, за да съхраним моралните си критерии за битието и едновременно с това да се възползваме от демократичното си право да научаваме за „кървавата пот”, която избива по „гърба на земята”, да се информираме какво се случва на другия край на „глобалното село”, наречено свят. . .
Има нещо, което обединява детските филми, журналистическите репортажи, филмите за възрастни. Колкото и страшно да звучи, това са труповете – злите анимационни герои, които биват убивани в името на някаква абстрактна и възпитателна справедливост, образите в евтините екшънпродукции, които се давят в кръв и доставят на масовия зрител някакъв особен вид наслада, или жертвите в новините, където сякаш по сценарий всеки ден избухва бомба, става земетресение или се обявява война...
Насилието, което неспирно се лее от малкия екран, е доста изтъркана мишена за морална критика. Зрителят сякаш вече е свикнал с него до такава степен, че би му се сторило твърде неестествено, ако във вечерните новини не бъде информиран за някой нещастен случай или атентат. Ако се доверя на думите на бразилския писател Паулу Коелю, които гласят, че: „ Светът е съществувал без земеделие, без религия, без музика, но никога без оръжие.”, несъмнено ще си задам въпроса защо ние, зрителите, непрекъснато се възмущаваме от агресията на телевизионния екран. Наистина ли светът, в който живеем, е толкова нелицеприятно кървав или това, което виждаме е преекспонирано?
Преди време в медийното пространство кристализира идеята да бъде забранено излъчването на репортажи и сцени с елементи на насилие в по-голямата част от деня. Съвсем есетествено обществото възрази срещу скандалното предложение – същото това общество, което непрекъснато се оплаква от бекграунда на „отрязани глави” в журналистическите репортажи. Сблъсъкът се оказва твърде силен. От една страна стои изконното право на всеки от нас да бъде информиран, а от друга - опасността от морална криза и обрати в ценностната система на човека.
Подходящ пример за така нареченото „информационно затъмнение” е периодът от 80-те години на миналия век, когато събитията, които получават гласност в медията, са били подлагани на строга цензура. От зрителя са били скривани факти, някои от които с важно обществено и национално значение, липсвал е и днешният информационен негативизъм, който ни залива ежедневно. Вероятно и тогава са се случвали жестоки събития и нечововешки престъпления, но премълчаването им ги прави несъществуващи в представите на аудиторията.
Днес сякаш е съвсем нормално телевизията да ни показва екзекуция на човек, умиращи от глад, или поразени от болестите на века, деца, хора, които извършват атентати и отнемат хиляди животи, разстреляни или обесени войници. Зрителят е информиран изчерпателно, нали? Но ефектът върху психиката от видяното може да доведе до непоправими обрати в разграничаването на добро и лошо, може да предизвика емоционално нездрави последици. Най-страшното като че ли вече се е случило – започнали сме да приемаме всичко, което виждаме по телевизията, не за новина прецедент, а за нормално явление. Жертвите от катастрофи, войни и природни бедствия вече са станали част от някаква страховита статистика, която сякаш съвременният хомосапиенс следи дори с лека досада и равнодушие; сцените, свързани с насилие, минават покрай възприятията ни мимоходом като прогнозата за времето за утрешния ден. Но следите, които оставят сцените на агресия в съзнанието ни, се запечатват, натрупват се и създават модерния „изроден” мироглед.
Според Елизабет Ноел Нойман, съществува така наречената „спирала на мълчанието”, която представлява „уголемяване” на събитията, за които се съобщава и преумаляване на другите, за които не се говори в медийното пространство. Тоест има множество полета, които медията не засяга в такава голяма степен (наука, образование), както атентатите, кървавите размирици, катастрофите. В този смисъл малкият екран ни показва света, погледнат през неговата проблемност. Може би сте чували фразата, че лошата новина за журналистиката е всъщност добра новина. Медиите обичат войните, защото те дават „хляб” на емисиите им. Самата логика на професията журналист е в драматизма на проблемите. Често обаче новините се превръщат в своеобразна хипербола на битието, показват събитията по-кървави от колкото са в действителност. Разбира се, този подход има закономерно обяснение - колкото по-експресивно се показва жестокостта на аудиторията, толкова по-разтърсващ ще бъде ефектът! И репортажът е успял...
Дали не се измества ролята на достоверността тогава? Нима приоритетна става идеята да бъдем шокирани, стреснати, покъртени от това, което се случва в медийния разказ? Вглеждайки се в обезглавените трупове в поредната емисия, не забравяме ли как би трябвало да изглежда една добре преценена информация? Къде е „златната среда”?
И в двата случая рискът е немалък – или аудиторията бива лишена от правото да научава за събитията, или бруталното им изобличаване рефлектира и ни води към сетивна деградация. Може би най-подходящата формула за добре „дозирана” новина е: професионализъм плюс морал. Но понякога изкушението да показваме проказата на битието в крупен план е твърде голямо...
Та ... гледахте ли снощи централната информационна емисия новини? А филма след нея? Да поговорим за него. Знаете ли, че всяка вечер по всички телевизионни програми в игралните филми умират над 100 човека, ако изключим масовите сцени. Стряскащо, нали? Още толкова биват „подробно” пребивани, някои задушавани или изгаряни живи – и зрелищният процес протича пред Негово Величество Зрителя!
За масовата култура се казва, че е коктейл, забъркан от кръв и сперма. Тази „напитка” се оказва идеална терапия за инстинктите, които съвременният хомосапиенс непрекъснато потиска у себе си. Вероятно, сцените на агресия разтоварват натрупалите се у нас негативни емоции, а може би създават нови... Какъвто и да е отговорът обаче, едно е сигурно – човешките нравствени критерии се израждат съвсем неусетно, докато напрегнато следим пред малкия екран коя ще бъде следващата жертва на психопата убиец в най-новия касов трилър.
Има една забележителна филмова илюстация – „Видеото на Бени”, която показва какви поражения нанася насилието в телевизията на подрастващите, чиято психика още е твърде уязвима. Тук тинейджърът от добро семейство Бени (Арно Фриш), останал сам за уикенда, завежда у дома непознато момиче и вместо флиртът им да продължи, както си му е редът, взема, че я убива. После измива кръвта, прибира тялото в гардероба и отива на дискотека. Трупът престоява в шкафа два дни, докато се завърнат родителите. Момчето им показва видеофилм с убийството и те, в желанието си да прикрият ужаса, извършен от сина им, се втурват да го спасяват - мама го отвежда на почивка в Египет, докато татко разфасова трупа и го изхвърли в канала. За Египет обаче режисьорът е предвидил обрат - местната телевизия, за разлика от европейската, не лансира насилието - тя показва само пеещи и веселящи се хора. В Египет хората са естествени и добри и, след като се връща от там, момчето само се предава на полицията.
В крайна сметка искаме ли или не да ставаме свидетели на измислените истории и реални разкази от телевизията, които ни разтоварват, правят ни по-агресивни, или ни информират за случващото се в света около нас? А може би предпочитаме да не знаем за малките и големи драми и да се заблуждаваме, че живеем в нравствено, спокойно и мирно време?
Вероятно това е най-лютата битка, която днес водим със самите себе си, за да съхраним моралните си критерии за битието и едновременно с това да се възползваме от демократичното си право да научаваме за „кървавата пот”, която избива по „гърба на земята”, да се информираме какво се случва на другия край на „глобалното село”, наречено свят. . .
1 коментар:
:)))...
Публикуване на коментар