Първичните избори за президент в САЩ приключиха. След битка, продължила 16 месеца, кандидатът на Демократическата партия носи името Барак Обама. В събота другият претендент на демократите за президентското кресло Хилари Клинтън официално се оттегли от политическото състезание. Сенаторката демократ от Ню Йорк изрази пълна подкрепа за досегашния си съперник - сенатора от Илинойс Барак Обама. Пред свои привърженици в Нешънъл билдинг мюзиъм във Вашингтон Хилари Клинтън заяви: "Днес прекратявам кампанията си и поздравявам Барак Обама за победата му. Давам му пълната си подкрепа. Призовавам всички ви да се присъедините към мен и да работите също толкова дейно за Барак Обама, колкото направихте това за мен. Трябва да вложим енергията си, страстта си и силите си и да направим всичко възможно Барак Обама да бъде избран за следващ президент на САЩ".
Независимо от залаганията, които се правят на маса сред приятели, независимо и от политическите пристрастия, вероятно речта на Хилари Клинтън (излъчена пряко по СиЕнЕн), е успокоила и е донесла удовлетворение на хиляди американци. Разединението в Демократическата партия в последните месеци беше “запоено” с красноречивата подкрепа от страна на единия спрямо другия кандидат. Сенаторката от Ню Йорк обрърна внимание на факта, че каквито и различия да е имала с Обама, те са незначителни в сравнение с тези на републиканците и в частност на Джон Маккейн. Партийното единство беше посочено от нея като един от съществените фактори за спечелването на битката за Белия дом начело с Барак Обама.
Думите на победената кандидатка бяха меко казано трогателно поднесени. Речта й беше като извадена от учебник по политическа комуникация. Това учебно четиво обаче със сигурност не е стигнало до границите на България, а и родната политическа обстановка тъжно намеква, че скоро няма и да стигне.
Едва ли симпатизантите на родните партии могат да бъдат докарани до подобен обществено-политически екстаз, какъвто постигна Хилари Клинтън от трибуната. Разбира се, трябва да се отчете огромната разлика в манталитетните характеристики на американските публики и на българските. Едновременно с това обаче със съжаление може да се отбележи, че рангът на политическите лидери в САЩ е непостижима цел за актуалните български политици. Наоколо едва ли ще се намери държавник с толкова широка “кройка”, който с готовност да изрази така уверено и безрезервно подкрепата си за свой политически опонент.
Ангажиментът пред обществото и пред партията, чийто член са двамата фаворити на демократите в Америка, са изведени като приоритети пред личните противоречия (ако е имало съществени такива, защото кампанията Клинтън срещу Обама все пак протече в рамките на добрия тон). Персоналните амбиции вероятно остават от първостепенно значение за Хилари Клинтън. Съвсем професионално обаче те са сдържано премълчани; те са “опаковани” в емоционални персонализирани послания, така че всеки американец да се почувства лично ангажиран в процеса на избиране на нов държавен глава на Съединените щати. Ако Клинтън беше продължила борбата си за президентското кресло, ситуацията в демократическата партия би станала тревожна откъм липса на обединение. А самата сенаторка би останала в общественото съзнание по-скоро като рушител, а не като съзидател на стабилност в редиците на демократите. Сега обаче тя излиза на трибуната, и с усмивка демонстрира политическия аршин, с който преценява ситуацията. Разбира се, зад “политическото рамо”, което сенатор Обама получава от досегашната си конкурентка, може да се спотайва идеята за удобната позиция вицепрезидент на САЩ ( в сянката на държавния глава).
Така или иначе името на новия щатски президент става все по-предвидимо. Новите философски течения настояват, че от значение е не толкова постигането на самата цел, а пътят към нея. В този смисъл, политическата надпревара в Америка, на която ставаме свидетели и която ще продължим да следим с интерес, показва завидна класа - по отношение на дебатите, на комуникацията с обществото и на формулирането и отправянето на политически послания.
А българската аудитория може да се наслаждава на случващото се и да си вади поуки. Защото да следиш изборите за държавен глава в САЩ (докато в България на дневен ред са покупко-продадени избори за общински съветници в Сандански), е като да гледаш европейски футбол на фона на публичния скандал в ЦСКА. Чак ти идва да въздъхшен отчаяно: “Как ще ги стигнем...?”
Независимо от залаганията, които се правят на маса сред приятели, независимо и от политическите пристрастия, вероятно речта на Хилари Клинтън (излъчена пряко по СиЕнЕн), е успокоила и е донесла удовлетворение на хиляди американци. Разединението в Демократическата партия в последните месеци беше “запоено” с красноречивата подкрепа от страна на единия спрямо другия кандидат. Сенаторката от Ню Йорк обрърна внимание на факта, че каквито и различия да е имала с Обама, те са незначителни в сравнение с тези на републиканците и в частност на Джон Маккейн. Партийното единство беше посочено от нея като един от съществените фактори за спечелването на битката за Белия дом начело с Барак Обама.
Думите на победената кандидатка бяха меко казано трогателно поднесени. Речта й беше като извадена от учебник по политическа комуникация. Това учебно четиво обаче със сигурност не е стигнало до границите на България, а и родната политическа обстановка тъжно намеква, че скоро няма и да стигне.
Едва ли симпатизантите на родните партии могат да бъдат докарани до подобен обществено-политически екстаз, какъвто постигна Хилари Клинтън от трибуната. Разбира се, трябва да се отчете огромната разлика в манталитетните характеристики на американските публики и на българските. Едновременно с това обаче със съжаление може да се отбележи, че рангът на политическите лидери в САЩ е непостижима цел за актуалните български политици. Наоколо едва ли ще се намери държавник с толкова широка “кройка”, който с готовност да изрази така уверено и безрезервно подкрепата си за свой политически опонент.
Ангажиментът пред обществото и пред партията, чийто член са двамата фаворити на демократите в Америка, са изведени като приоритети пред личните противоречия (ако е имало съществени такива, защото кампанията Клинтън срещу Обама все пак протече в рамките на добрия тон). Персоналните амбиции вероятно остават от първостепенно значение за Хилари Клинтън. Съвсем професионално обаче те са сдържано премълчани; те са “опаковани” в емоционални персонализирани послания, така че всеки американец да се почувства лично ангажиран в процеса на избиране на нов държавен глава на Съединените щати. Ако Клинтън беше продължила борбата си за президентското кресло, ситуацията в демократическата партия би станала тревожна откъм липса на обединение. А самата сенаторка би останала в общественото съзнание по-скоро като рушител, а не като съзидател на стабилност в редиците на демократите. Сега обаче тя излиза на трибуната, и с усмивка демонстрира политическия аршин, с който преценява ситуацията. Разбира се, зад “политическото рамо”, което сенатор Обама получава от досегашната си конкурентка, може да се спотайва идеята за удобната позиция вицепрезидент на САЩ ( в сянката на държавния глава).
Така или иначе името на новия щатски президент става все по-предвидимо. Новите философски течения настояват, че от значение е не толкова постигането на самата цел, а пътят към нея. В този смисъл, политическата надпревара в Америка, на която ставаме свидетели и която ще продължим да следим с интерес, показва завидна класа - по отношение на дебатите, на комуникацията с обществото и на формулирането и отправянето на политически послания.
А българската аудитория може да се наслаждава на случващото се и да си вади поуки. Защото да следиш изборите за държавен глава в САЩ (докато в България на дневен ред са покупко-продадени избори за общински съветници в Сандански), е като да гледаш европейски футбол на фона на публичния скандал в ЦСКА. Чак ти идва да въздъхшен отчаяно: “Как ще ги стигнем...?”
Няма коментари:
Публикуване на коментар